Джоузеф Файндър
Московският клуб (11) (Къртица 3)

10

Бостън

Залата пред болничната стая на Алфред Стоун в отделението по сърдечносъдови заболявания беше изпълнена с неравномерните писукания на десетина кардиологични монитора, всеки настроен на различен тон. Всички заедно образуваха нестроен хаотичен електронен хор. Стаята на Стоун беше малка и семпла — стойка за система, бежов телефонен апарат, телевизор, покачен високо на стената срещу леглото, а над самото легло бе поставен монитор, по който пробягваше начупена зелена линия, проследяваща сърдечния ритъм. По перваза на прозореца все още нямаше цветя, още бе твърде рано.

Из коридорите се носеха обичайните болнични миризми, долавяше се дъх на доматена супа и дезинфектант.

Алфред спеше, завит със синьо одеяло. Изглеждаше състарен с двадесет години; лицето му се издължено и тебеширено бледо. От една банка по безцветна тръбичка, която минаваше покрай ухото и оттам отиваше в носа, поемаше втечнен кислород. На гърдите му бяха фиксирани три проводника, свързани с монитора.

— Вчера баща ви се е събудил от следобедната си дрямка и е усетил спазъм и силна болка в гърдите — обясняваше му уморено сестрата, висока мъжкарана, прехвърлила петдесетте. Беше опънала посребрената си вече черна коса в такава стегната опашка, че Стоун се зачуди дали не я боли. — Добре, че се е обадил на Бърза помощ. В интензивното са поставили диагноза лек сърдечен удар.

— Кога ще може да се прибере у дома? — попита Стоун. — Утре?

— Едва ли — отвърна тя и попипа отпуснатата си двойна брадичка. — Най-рано след няколко дни. Ще му направим пълни изследвания. Това означава, че ще следим кръвната картина, евентуалните изменения в електрокардиограмата, стойностите на кръвното налягане.

— Назначено ли му е някакво лекарство?

— Индерал — бета-блокер — отговори му тя припряно, като че ли с това искаше да му покаже, че не е негова работа. — Това е. Още нещо?

— Не, благодаря ви.

Чарли дълго се взира в баща си. Сякаш в съня си бе отхвърлил земните грижи и дишаше равномерно с леко отворена уста.

След няколко минути Алфред Стоун се събуди, огледа се сепнато и щом видя Чарли, се усмихна:

— Чарли, ти ли си? Как мина приемът?

Пресегна се към нощното шкафче, взе си очилата и бавничко ги намести.

— Седни. Благодаря ти, че дойде.

— По-добре ли се чувствуваш? — попита го внимателно Стоун.

— Малко по-добре. Най-вече изпитвам слабост.

— Сигурно е страшно неприятно. — Стоун погледна баща си изпитателно, като се опитваше да си представи какъв ли ужасен стрес трябва да си преживял, за да получиш изневиделица сърдечен удар.

— На приема… — започна Алфред Стоун.

— Не беше нищо особено.

— Уинтроп — усмихна се уморено Стоун-старши. — Този стар, благороден негодник.

„Благороден — помисли си Стоун. Да знаеше само…“ Но вместо това каза:

— Изпраща ти поздрави.

Изобщо не се съмняваше, че Алфред Стоун знае много повече за Лениновото завещание, отколкото си признава.

— Моля те, говори със семейство Хованян да се погрижат за Пири. Правили са го и преди. Харесват го.

— Него всеки го харесва. Имаш ли нужда от нещо — книги, списания, нещо от този род?

— Имам всичко. Една от сестрите, тази едрата, англичанката, ми даде списание „Пийпъл“. Попадало ли ти е? Чудесно списание.

— Чета го всяка седмица, докато чакам на опашката в супермаркета.

— Виж, Чарли — започна Стоун и се спря.

— Да?

— Надявам се, че не си говорил с Уинтроп за… за това, което ме питаше?

Стоун не знаеше какво да каже. Почти не му се бе налагало да лъже баща си. Сега най-важното беше да не го тревожи.

— Не съм — каза той най-накрая.

— Знаеш ли, наистина ме изненада тогава. Забелязал си, предполагам.

Стоун кимна.

— Чувал съм нещо по този въпрос. Питаха ме на разпита.

Стоун отново кимна, защото не му се искаше да го притеснява.

— Онова пътуване до Русия… То ми докара всички неприятности. Винаги съм ти казвал, че съм бил там в посолството ни в Москва служебно, с цел събиране на факти.

— А имаше ли и друга причина?

— Да, правех услуга на Уинтроп. Не му даваха виза за Русия.

— Правел си услуга? — Самата дума му прозвуча страшно.

— Уинтроп беше толкова внимателен към мен. От стотиците историци в страната беше избрал именно мен, за да служа в Белия дом. Трудно можех да му откажа.

— Какво трябваше да направиш?

— Помоли ме да се срещна с една жена. Истинска красавица.

— Тази, с която си сниман, че се срещаш в московското метро? И какво по-точно искаше от теб Леман?

— Нещо съвсем дребно. Просто да се срещна с нея и да й предам един документ, скрит зад една негова снимка, поставена в рамка. Искам да кажа, че той ми я даде за снимка, но съм убеден, че в рамката имаше нещо скрито, иначе защо ще си прави труда? Реших, че навярно трябва да предаде някакво съобщение на тази жена, а не му се иска да използува дипломатическата поща — това би означавало да разчита на някой разузнавач. Не предполагах, че ще ме проследят.

— Мислиш ли, че е била съветски агент?

— Не, не беше — смръщи вежди баща му, преди да отговори.

— Откъде знаеш?

Алфред Стоун се загледа в тъмния екран на телевизора.

— Отначало мислех, че е любовница на Леман. Мислех, че се опитва да й помогне да избяга.

— А сега?

Той сви рамене и отвърна:

— Виж, Сталин умря на 5 март 1953 година. Може би седмица преди това Уинтроп ме помоли да отида там. Аз пристигнах в Москва три дни след смъртта на Сталин.

— Мислиш ли, че този документ е бил свързан по някакъв начин със смъртта на Сталин?

— Да, явно. Убеден съм в това. — Гласът му бе преминал в шепот. — И все пак… не ми се искаше Уинтроп да е свързан с тази работа.

— Значи си поел обвиненията по член пети, за да защитиш Леман?

— Той каза, че ще направи каквото може, за да ми издействува възможно най-леката присъда.

— Пострадал си заради него.

Алфред Стоун се огледа безпомощно.

— Не можех да го предам.

Сигналите от монитора за сърдечната дейност се чуваха на все по-чести интервали.

Стоун сякаш щеше да се пръсне. Искаше му се да изкрещи; „А знаеш ли, че той те е предал тебе?“

— Често си мисля, че трябваше да се оженя отново — каза Алфред Стоун. — Маргарет почина толкова млада. А ти беше съвсем малък.

Известно време Чарли изучава бежовите плочки по пода. Размишляваше, опитваше се да разбере защо баща му беше приел предателството на Леман. Интересно, до каква ли стенен Алфред Стоун бе наясно с нещата.

Край вратата нещо прошумоля — един от лекарите проверяваше болничния лист. Беше набит млад човек, вече започнал да оплешивява. Облечен беше с изпомачкана риза и вратовръзка, носеше подложка за писане.

— Вие ли сте синът на мистър Стоун?

— Да.

— Аз съм доктор Кас. Мога ли да ви задам няколко въпроса?

— Разбира се.

— Имате ли други случаи на сърдечни заболявалия в семейството? Знаете ли от какво са починали родителите на баща ви?

— Мисля, че баща му е починал от удар.

— Взима ли някакви лекарства?

— Доколкото зная, не.

— Да е понесъл някакъв стрес напоследък?

„В стрес е от четиридесет години“ искаше му се да отговори, но вместо това каза:

— Да, струва ми се, че да.

Лекарят отривисто се отправи към леглото, докосна Алфред Стоун по рамото и каза:

— Извинявайте, че ви събуждам, професоре. Как се чувствувате?

— Спи ми се, ако наистина искате да знаете.

— Дайте да ви чуя — разпореди доктор Кас, отметна одеялото и допря стетоскопа в гърдите на Алфред Стоун. След минута каза: — Добре. Ритъмът е добър.

— Навярно вие го чувате по-добър, отколкото го усещам аз — отвърна Алфред Стоун и потърси с поглед Чарли. Усмихна му се малко попресилено и се оплака: — Щом задремеш, веднага те събуждат. Направо имат страхотен нюх.

Минути по-късно баща му вече спеше дълбоко. Чарли се загледа в безшумния трафик дванадесет етажа по-надолу. Тихо облече дрехата си с намерение вече да тръгва, но изведнъж промени решението си. Остана още дълго.

По едно време баща му полуотвори очи и попита:

— Чарли, тук ли си още?

— Да, тук съм.