Светослав Николов
Няколко алтавара по-малко

Имаше едно време, когато всичко беше научно. Съществуваха научен атеизъм, научен дарвинизъм, научен комунизъм и даже… научна фантастика. Как ли биха се почувствали в онези години старите идеологически титани, ако внезапно разберяха, че отвъд океана са ги изпреварили в лепенето на подобни етикетчета? Какво ще рече това science fantasy например? „Научна приказка“, що ли? Не, такова животно нема! Въпреки че ония там, братята Стругацки, пък и дисидентът Лем, да не забравим за Чапек… Хм, хм!

Нека обаче не иронизираме прекалено днешните достолепни (или мърморещи) реликти. Честността изисква да признаем, че и ние — уж искрено обичащите фантастиката и ровещи се из какви ли не информационни носители издатели — бяхме изненадани от смелото хрумване да бъдат обединени двата основополагащи „потока“ в супержанра. Обединени на теоретично ниво естествено, защото в реалния литературен процес те май винаги са намирали начин да се разберат помежду си.

И ето — пред очите ни вече е първата издадена у нас четирилогия, типична за направлението „сайънс фентъзи“. Тъй както и авторът й е емблематично име за милионите почитатели на интелигентни космически опери, описващи алтернативни и паралелни светове, всевъзможни прояви на психични енергии, нови времепространствени измерения…

Впрочем нека чуем самия Джак Чокър: „Като дипломиран историк (завършил е специалността «история на идеите» в Джон Хопкинс Юнивърсити — б.а.), аз съм почти уникален сред писателите фантасти. Вместо да се интересувам примерно от нови технологии или от тяхното практическо приложение, на мен ми се струва, че мога да доловя самата човешка същност, която по природа е песимистично устроена. Въпреки това в представите ми хомо сапиенс е все още способен да се развива — напук на множеството обстоятелства, които му пречат. Ето защо книгите ми атакуват безкомпромисно авторитарността, елитаризма и догматичните идеи — независимо дали са политически или не. На фона на една екзотична (и естествено акуратна от гледна точка на логиката) обстановка е по-лесно да се разработят моите любими теми: отчуждението, самотата, дехуманизиращото се общество, чиито наченки за съжаление виждам и днес край себе си.“

Да, разбира се, освен всичко останало четирите романа за Диаманта на Уордън са си мащабна и твърде мрачновата антиутопия. Но не това — колкото и изобретателен във всяко отношение да е техният автор — ги отличава от многосерийната литературна конфекция. Чокър владее рядко срещаното изкуство да бъде винаги в изпреварваща позиция спрямо читателските очаквания и по този начин да генерира идеи, които сами по себе си като че ли нямат много общо с конкретната художествена фактура на произведението. Само един пример. След трите оригинални и ярко описани тоталитарни модела: нетехнологичен (Лилит), биокомпютърен (Цербер), парапсихичен (Харон), естествено е да се питаме какъв ли ще е четвъртият. Диктатурата на Медуза обаче е удивително — и сякаш преднамерено — банална. Дори тайнствено мяркащите се до момента враждебни пришълци се оказват просто отвратително миришещи разумни хищници — алтавари. Но в същото време те са „посредници“ към истинските нашественици — колдахите, които притежават такава несъпоставима с човешките възможности мощ, че май не ни остава нищо друго, освен… да стискаме палци.

Подобни интелектуални капани не са един или два в тетралогията, но „червената й нишка“ безспорно е рядко срещаната възможност да застанеш очи в очи със собственото си аз. И да се запиташ как самият ти би постъпил, ако се озовеш на мястото на безименния (случайно ли?) суперагент. Отговорите на такива въпроси обикновено се дават в самота и правят илюзиите поне с няколко по-малко.