Светослав Николов
Ферибот в средата на реката

Едър, възпълен, пооплешивяващ мъж е застанал пред двуетажната си, типично американска къща. Вдясно от него зее към небето огромната чиния на сателитна антена, вляво преданото гледа рошавичък пекинез. Малко по-назад, на поляната, играе синът му. Всичко, дори цигарата между месестите пръсти на мъжа, говори за някакво тихо, провинциално, почти идилично спокойствие…

Така известният фотограф на писатели-фантасти Пети Перит е видял и „увековечил“ Джак Чокър. След прочетеното за и от мъжа на снимката аз лично изпитах желание да поспоря с фотографа. Къде-къде по-подходящ фон за неговия обект щеше да е забързаната деловитост на някоя аерогара или пък неповторимата атмосфера на който и да е Еврокон! И въобще — май последното, което може да се твърди за Чокър (днес автор на повече от тридесет книги), е, че с времето се е превърнал в улегнал, вглъбен единствено в своите светове професионалист. Дори само защото и досега той продължава да е активен член на световното братство на фантастите, обиколил всичките петдесет щата на Америка и още дузина други страни, лектор в няколко колежа и университета, кореспондент със собствени рубрики в специализирани издания като „Фентъзи ривю“ и „3-100 джърнъл“, а също (особено любопитно!) прочут аукционер на произведения в областта на фантастичното изкуство, реализирал от тази си дейност продажби за над пет милиона долара…

Но нека започнем по-отначало. През 1960 г. шестнадесетгодишният тогава младеж от Балтимор, все още ученик в колеж, решава да се заеме със списването на фензина „Мираж“, номиниран скоро след появата си за… „Хюго“! Година по-късно бял свят вижда и издателството му „Мираж прес“, профилирано в научнопопулярната и справочна литература за Нф и фентъзи. Не е далеч от ума, че по онова време Чокър вече познава и си кореспондира с повечето водещи американски фантасти, много от които публикуват в неговите издания.

От онези години е и трайното му влечение към историята. То методично напомня за себе си независимо с какво се занимава бъдещият писател. (А след сержантската служба във военновъздушните сили той сменя доста професии: учител, стажант-съдия, та дори и звукорежисьор на рокконцерти…) Може би тъкмо това увлечение в края на краищата го подтиква да завърши успешно през 1969 г. почти езотеричната за нас специалност „история на идеите“ в Джон Хопкинс Юнивърсити.

Първият му роман „Джунглата на звездите“ излиза, когато Чокър е на тридесет и две — необичайно късно за човек с неговия темперамент и замах. Истински знаменателна за по-нататъшния му живот обаче се оказва 1978 г. Тогава е положено началото на една от най-прочутите му саги — „Светът на кладенеца“. Тогава, върху един стар ферибот в средата на река Съскюхена, той се оженва за Ева Уитли и се премества да живее в предимно селскостопанския западен район на родния си щат Мериленд. И също тогава решава да се отдаде изцяло на писателската професия.

Три години по-късно се появява и книгата, която днес държите в ръцете си. Мастити енциклопедисти определят романа „Лилит: змия в тревата“, пък и цялата тетралогия „Четиримата владетели на Диаманта“, като класика в направлението „сайънс фентъзи“. Те… Но нека поспрем за момент! Коя е тази Лилит? И какво всъщност означава „сайънс фентъзи“?

Може би ще се изненадате, но според едно от тълкуванията си Лилит е първата жена на Адам, сътворена като самия него от пръст и страстно бореща се за равноправие (покорно моля да ме извинят всички онези, на които не казвам нищо ново!). А още: зъл дух, комуто приписват всевъзможни поразии, свързани с новородени и техните създателки. През епохата на Ренесанса това име се асоциира с образа на прекрасна, изкусителна и притежаваща магически заложби хубавица, способна да променя облика си най-вече заради пъклени намерения. Като такава Лилит присъства в произведения на Анатол Франс, Марина Цветаева и някои други, вече позабравени днес творци. Но за нас, струва ми се, по-интересното е, че съвременен американски писател, при това автор на фантастика, възражда този малко известен митологичен персонаж, който удивително точно пасва на пасторално красивата, уви, само на пръв поглед, планета в Диаманта на Уордън.

Колкото до понятието „сайънс фентъзи“ (Сф) — нищо по-логично от прогнозата, че рано или късно във фантастиката би трябвало да се появи такова направление! Би трябвало — просто защото е резултат на естествения стремеж към синтез, присъщ на всяко изкуство. Но, бързам да добавя, нека не го приравняваме с нескопосно забъркан тюрлюгювеч от наука и магия или, да речем, от псевдомитологични сюжети и квазимодели на възможното бъдеще! Сф има своя територия (макар и не „желязно“ ограничена) и свое точно темпорално начало — 50-те години на XX век, когато в САЩ започва да излиза и списание със същото име. „Интелектуална собственост“ на поджанра са теми като: алтернативни и паралелни светове; прояви на психични енергии; нови измерения; суперсъщества — разумни или напротив, и т.н.

Като незадължителни съставки то включва и: различни видове магии; богове, демони и майстори на меча; митологични и свръхестествени креатури. Освен Чокър в тази област работят автори като Мериън Зимър Бредли, Самюъл Дилейни, Брайън Олдис, Андре Нортън, Джон Варли, Джейн Уулф… и дори самият Зелазни. Все писатели, за които оригиналните идеи и вътрешната творческа свобода са от особено значение. Сигурно затуй след няколко десетки страници вече не ни изглежда толкова невероятно, че сред главните действащи лица на планетата Лилит е например магьосницата Сумико О’Хигинс — същевременно и гениална биохимичка, съчетаваща генното инженерство чрез психическо въздействие със сатанински ритуали и човешки жертвоприношения… В края на краищата така е във всяка литература: дали ще повярваме на писателя или не, зависи от трудно поддаващото се на хладен анализ негово умение да излъчва някакъв свой личен, неповторим „шум“.

Смея да твърдя, че Джак Чокър може да прави това.