Джон Милтън
Нима това е мястото (Из „Изгубеният рай“, Книга I)

„Нима това е мястото, земята, областта —

възкликна скръбният архангел, — туй ли е престолът,

за който трябва да сменим небето, този мрак —

срещу лазурните зари? Да бъде тъй, щом той —

сегашният властител, може да отсъжда сам

кое е право или криво! По-далеч от него,

когото само силата, по разум изравнени,

над равните му извиси. Прощавай, шир честита

на вечна радост! Вам привет, о ужаси! Привет,

о пъклен свят! И ти, бездънен и безкраен ад,

посрещай своя нов стопанин, който ти донася

ум доблестен, непроменен от място или време!

Умът е място в себе си и в себе си той може

от рая да направи ад или от ада — рай.

Къде ще бъда, има ли значение, щом аз

съм същият и не по-малък от тогова, който

чрез мълнията стана по-велик? Не, тук поне

ще сме свободни. Всемогъщият не е градил

за завистта си тук — оттук той няма да ни гони.

Тук можем да царуваме спокойни, а за мен

да бъдеш цар, е цел достойна, пък дори и в ада.

О, по-добре е в ада цар наместо в рая раб!

Ала защо оставяме другарите си верни,

съюзници и спътници в големия провал,

в безпаметното езеро прострени да лежат?

Защо не ги повикаме да носят с нас дела си

тук, в скръбното ни жилище, или сплотени пак,

отново да опитаме какво все още можем

да си възвърнем в рая или да изгубим в ада?“

Тъй рече Сатаната и така Велзевул

отвърна: „Предводителю на тези ясни войнства,

които друг, освен Всесилния, не би надвил,

да могат те веднъж да чуят този глас — залог

за упование в опасността, тъй често чуван

в усилен час, а там, на гибелното острие

на битката, в разгара й — най-сигурен сигнал

за настъпление, ще си възвърнат начаса

сърцатостта и ще се окопитят пак, макар

връз огненото езеро сега да се търкалят,

тъй както ние по-преди — замаяни и неми —

нима е чудно! — рухнали от тъй страхотна вие!“

Не беше свършил още той и ето Сатаната

вървеше вече към брега, могъщият му щит,

кален в ефирен пламък, едър, кръгъл и масивен —

отметнат зад плещите му. Широката окръжност

висеше там като луната, към чиято сфера

оптическото си стъкло изкусният тосканец^[1]

насочва всяка вечер от върха на Фезоле

или пък от Валдарно с мисъл да открие нови

земи, реки и планини в петнистия й глобус.

На копието, пред което някой снажен бор,

отсечен от норвежките била за главна мачта

на адмиралски кораб, би изглеждал тънка тръст,

облегнат тежко, той вървеше с неохотни стъпки

по палещата почва — не като онези стъпки

върху небесния лазур — и яростният зной

го блъскаше безмилостно като от огнен свод.

Но мълком той понесе всичко, докато достигна

безчетните си легиони ангели, прострени

като листата есенни, настлани по реките

във Валомброза^[2], над които сенките етрурски

се сключват в арка, или като морски бурен, пръснат

върху ширта, когато с гневни вихри Орион^[3]

връхлита над Червеното море, което смете

Бузирис и Мемфийската му конница^[4], доде

преследваха по дъното с коварната си злост

гесемските изгнаници, а те от своя бряг

видяха труповете им да плават по водите

сред разтрошени колесници. Тъй един връз друг,

несвестни и погубени, лежаха те в потопа,

зашеметени още от ужасната промяна.

Тогава той издигна глас така, че адът цял

отекна с кухата си глъб: „Князе и властелини,

войници, цвят на небесата, ваши досега,

но отсега изгубени, щом унес е сковал

безсмъртните души! Или избрахте този кът

подир кипежа на войната, за да отморите

унила мощ, защото тук намерихте покой

за мирен сън — като че сте в небесните долини?

Или се клехте с този жалък и окаян вид

да угодите на завоевателя — да гледа

как херувим до серафим се валят из потопа

с разпръснати оръжия и знамена, додето

потерята му бърза от небесните врати

съзре изгодата и слезе да ни стъпче, както

сме клюмнали, или пък с гръмотевични вериги

към дъното на тази пропаст да ни прикове?…

Свестете се, станете — или гнийте тук навеки!“