Тед Хюз
Мъртва природа

Оголеният камък не е щедър

към вятъра. Той пази свойто нищо,

пропуска вятъра през пръстите си

и се преструва на умрял от недоимък —

безизразна гримаса върху сипаничаво

от морски кварц лице.

 

Мисли си, че не плаща наем, шири се

под слънчевата лятна равносметка,

а под дъжда проблясва с черна радост,

като че трупа лихви.

Снегът, и той не го тревожи много.

 

Бди, не пропуща нищо, отбелязва си

прелитането на планетите-мушици,

потрепванията на спящия пейзаж…

Той смята, че ще бъде тук до края,

не подозирайки за онзи, другия, синчеца,

 

който трепери, сякаш е заплашен

от смърт сред торфената лятна жега

и в жилите на който — твърде крехки

дори за нашето най-нежно име

на синьото — спи и набира сили

 

създателят на океана.