Томас Стърнс Елиът
La figlia che piange ^[0]

O quam te memorem virgo^[1]…

Горе, над най-високото стъпало,

облегната на мраморната ваза остани,

тъчи, тъчи в косите свои слънцето огряло,

цветята притисни в гръдта си с болна изненада,

хвърли ги на земята и се обърни

с обидата, която в погледа ти страда,

но пак тъчи, тъчи в косите слънцето огряло.

 

Така бих искал той да си върви,

така — тя да остане там и да скърби,

така — да я напусне той,

както душа напуска тялото ранено,

както умът — плътта употребена.

Тогава бих намерил сам

някакъв начин лек и сръчно мой,

който и двамата да разберем —

като усмивка и ръкуване — уж прям, но не съвсем.

 

Тя се извърна, ала есента запали

въображението ми за много дни,

за много дни и много часове.

Косите по ръцете й, в ръцете — цветове!

До днес се чудя как са се събрали.

Би трябвало да ми убегне жест или извивка.

Такива размисли превръщат в съсипни

среднощния покой и обедната ми почивка.