Андрю Марвъл
На свенливата си възлюблена

Да имахме, миледи, свят и време,

не би била свенливостта ви бреме.

Мечтали бихме, както си седим,

деня любовен как да съкратим.

Край Ганг вий бихте сбирали рубини,

а аз край Хъмбър^[1] жалил бих с години

за вас. Обичал бих ви пет лета

преди потопа — и от любовта

очите ваши нека се отвръщат,

доде евреите не се покръстят.

Тъй моята любов би расла бавно,

но безгранично като царство славно.

По сто години бих прославял взора

и челото ви ясно без умора,

по двеста бих отдал на всяка гръд

и още трийсет хиляди отвъд —

за всяка част по ера, чак додето

накрая ви разкрия и сърцето.

Че тази висша чест ви се полага

и аз не бих ви любил инак, драга.

Но зад гърба ми с тропот глух ме стряска

на времето крилатата каляска,

а пък пред нас в безкрайните предели

пустинята на Вечността се стели.

Ще се изгуби прелестта ви, знам,

а мойта песен ще заглъхне там —

под мрамора, и червей ще опита

девствеността ви, тъй усърдно крита.

Честта ви нежна в прах ще се превърне

и в пепелта лъстта ми ще посърне.

Да, гробът е спокоен, чуден край,

но в него никой не прегръща май.

Затуй сега, додето свежест здрава

като роса лицето ви огрява

и пламенната ви душа говори

с внезапни блясъци през всички пори,

доде са ясни нашите зеници,

подобно влюбените хищни птици

да глътнем времето си с буйна страст,

а не да креем в мудната му власт!

О, нека днешната си мощ и сладост

да съберем в едно кълбо от младост

и да се врежем с яростна охота

през дверите железни на живота,

та щом не можем слънцето да спрем,

да го пришпорим колкото си щем!