Джон Дън
Не се надувай, Смърт… („Свещени сонети“, 10)

Не се надувай, Смърт — макар да виеш,

че си всесилна, ти не си такава.

Сразеният от тебе не остава

при теб — и мене ти не ще убиеш.

Дори в съня наслада ще откриеш —

каква ли сладост има в теб тогава!

Най-доблестният пръв при теб минава,

в покой блажен духа му да омиеш.

Роб на съдбата, случая, царете,

с отрови, с битки, с болки ти дружиш,

но по-дълбоко ли ще ни приспиш

от някоя магия или цвете?

Сънят ще литне — и смъртта, поглеж,

изтляла. Смърт, ти също ще умреш.