Джон Дън
Екстазът ^[0]

Там, где — възглавка върху ложе —

        брегът набъбва заплоден,

та теменугата да сложи

        глава — там тя седеше с мен.

 

Ръцете ни споени бяха

        с избликнал в дланите балсам.

Очите ни лъчи плетяха

        в едно въже от двоен плам.

 

Тъй нашто първо единение

        бе присад на ръце в ръце,

а цялото ни размножение —

        във всеки поглед по лице.

 

И както между войнства равни

        съдбата висне в труден час,

душите ни, най-сетне явни,

        сега висяха между нас.

 

Там преговаряха душите,

        а ний цял ден лежахме тук

като надгробия побити,

        застинали без жест и звук.

 

        И някой, от любов обгърнат,

в душевния език прозрял,

        от любовта добра превърнат

цял в ум, да би наблизо спрял,

 

коя душа говори, трудно

        би казал — те мълвяха в хор,

но в съчетанието чудно

        пречистил би и слух, и взор.

 

Тъй учи ни сега екстаза

        каква е нашата любов —

ний казахме. — Това показа,

        че тя не е на пола зов,

 

но както всякоя душа е

        смес от неведоми неща,

душите смесени дерзае

        ведно да слее любовта.

 

Една-едничка теменуга

        веднъж като се присади,

ръст, цвят и сила има друга —

        дваж по-голяма от преди.

 

Когато любовта споява

        тъй две души различни, тя —

душата нова надделява

        на самотата слабостта.

 

И сбрани в тази общност сляна,

        ний знаем, че се състоим

от две души и на промяна

        ни аз, ни тя не подлежим.

 

Но о, телата си защо ли

        оставихме така в захлас?

Ний с нея сме небесни воли,

        а те са сферите за нас.

 

И нека сме им благодарни,

        че сме се срещнали чрез тях,

чрез чувствата им лъчезарни,

        че те са сплав за нас, не прах.

 

Повелите на небесата

        в ефира само се четат.

Така и ний душа в душата

        ще влеем, влезли в свойта плът.

 

Кръвта поражда изпарения,

        подобни на духа ни лек,

да върже сложното сплетение,

        наименувано човек —

 

така са длъжни и душите

        да слязат в сетивата пак,

че инак принцът славен скрит е

        в затвора си от вечен мрак.

 

Затуй се връщаме в телата,

        да стане зрима любовта,

че тайнствата й са в душата,

        но нейна книга е плътта.

 

И ако някой влюбен чуе

        беседата ни посред път,

промяна той ще търси всуе

        сега, когато пак сме в плът.