Снежана Ташева
Групата от Ада (9)

* * *

Скоро двете допълнителни групи станаха четири, а четирите — осем. Очевидно се размножаваха чрез деление на две — като бактериите. Преди да се осаферя, вече бях затрупана с дяволчета до шията.

Имах свободно време само колкото да се зазяпвам в косата на Тошо по коридора. Но скоро и то заплашваше да изчезне, защото вече потъвах в подготовка на упражнения и заверка на протоколи. Малкото академична работа, с която се занимавах, започна все повече да минава на заден план. Тъкмо успях да балансирам някак нещата, когато Станчо ми каза, че щели да ми дадат една последна, десета група.

Можех да откажа, разбира се, но това нямаше да е добър ход. Предвид, че още не бях кандидат и си оставах „зайо“ в групата, сигурно това щеше да ми донесе черни точки едновременно и пред двамата ми началници — доцент Борисов и господин Асмодей.

В главата ми се надигаха писъци като приливни вълни, затова се запътих към кабинета, за да си взема успокоителните. Трябваше да се справя някак до края на семестъра.

Тъкмо когато завивах зад ъгъла, зад който се намираше кабинетът ми, се блъснах в някаква подвижна преграда и усетих как по гърдите и корема ми се разлива нещо парещо.

— Боби, какво направи? — със закъснение познах гласа на Тошо.

— А ти какви ги вършиш, Тодоре?! — озъбих му се аз и с два пръста отлепих пуловера от себе си.

Той все още стискаше в ръката си празната чашка от кафе, но скоро се осъзна и я запрати към кофата в ъгъла. След това посегна да вземе ключа от ръката ми.

Дадох му го мълчаливо и той отключи вратата на стаята ми, без да се бави. Хвана ме с две ръце през кръста и почти ме избута вътре. От това пулсът ми се качи, така че го усещах навсякъде. А и трябваше да сваля мокрите дрехи.

— Ако обичаш, не гледай — измънках аз. Макар че ми се искаше да гледа, свитият ми характер беше надделял.

— Не се безпокой, отивам да ти донеса дефламол.

— Така и така си ме залял — реших да се пробвам, — искаш ли да излезем някой път?

Тошо се намръщи.

— Да ти кажа, много съм зает. Няма да мога.

Той си придаде забързан вид и излезе през вратата, без да ме погледне. Почувствах се, все едно съм паднала от Айфеловата кула и сега летя към паважа. Шокът, както и натрупаното напрежение си казаха думата, така че се строполих на дивана и започнах да рева, както си бях с омазаните дрехи.

След малко на вратата се почука. Обърнах глава натам и примигнах, за да махна сълзите от очите си. Беше Станчо.

— Госпожице, какво ви се е случило? — каза той, докато оглеждаше бъркотията, която представлявах.

Обърнах се обратно към дивана и продължих да си рева.

— Тихо, тихо — Станчо приклекна до мен и ме погали по главата, както се гали дете.

— Вече загубихме трима преподаватели — каза той като че ли на себе си. — Единият се хвърли от покрива на блока си, двама просто се отказаха.

— Наистина ли? — вдигнах глава от дивана. Беше ми гадно за колегата, но не можех да не се зарадвам, че аз само съм се пристрастила към успокоителните.

— Да, за наше голямо съжаление. Не мислете, че много искахме да ви дадем десет групи наведнъж. Наложи ни се.

Надигнах се и седнах на дивана. Тъкмо се канех да го попитам още нещо, когато на вратата отново се почука.

— Боби, може ли да вляза? — попита предпазливо Тошо, да не би случайно да ме види гола.

— Отвори му — казах на Станчо. Изобщо не ми се занимаваше с него.

Станчо открехна вратата и любезно се осведоми какво иска Тошо от мен.

— Може ли да вляза? — повтори той.

— В момента не — отговори Станчо. — Госпожица Андреева не се чувства добре.

— Тогава й дайте този крем — каза Тошо и си тръгна.

Когато Станчо затвори вратата, аз вече се дерях с цяло гърло.

— Не че ми се полага да се меся — заговори ме пак той, — но не си струва точно заради този да плачете. — И ми подаде дефламола. — Да беше принц или поне телевизионна звезда — а то асистент.

Опитах се да се засмея, но не можах. Вместо това изхълцах шумно и докато стисках с една ръка тубичката, с другата се хванах с нокти за врата, за да се одера — така физическата болка временно надделяваше над психическата. Станчо дойде до мен и много внимателно откачи ръката от врата ми, след което предпазливо подхвана друга тема:

— Струва ми се, че искахте да поговорите с мен за натоварването си.

— Няма нищо, мисля, че ще се справя.

— Глупости — отсече Станчо. — Ще направим всичко, за да го намалим до нормалното.

— На ръководството никак няма да му хареса.

— Оставете на мен — усмихна се той.