Снежана Ташева
Групата от Ада (8)

* * *

Тъкмо се бяхме разделили със Станчо, който ме изпращаше след занятие, когато видях, че се задава автобусът. Потичах като идиот половин минута след него и накрая запъхтяна скочих вътре. На задните седалки имаше няколко подпийнали студенти, които се замеряха с бутилка бира, затова веднага седнах в средата. Щеше ми се да им откъсна главичките.

На половината път до Зимния дворец шишето се пльосна на земята и започна да пръска във всички посоки. Една от струите успя да стигне до мен и да ме опръска по косата.

„Ей, идиотчета, какви ги вършите?!“ — идеше ми да им кресна, но си затраях. Бях сама, а те — четирима. Затова само станах и се преместих по-напред.

— Кво прайш, бе, тъпак? — изгрухтя единият. — Заливаш хората. Това напомняне за моята скромна персона ме смути. За щастие те слязоха на зала „Христо Ботев“. Изведнъж в автобуса стана потискащо тихо. Вътре бяхме останали само аз и някакво студентче, свито на една от предните седалки.

Двамата слязохме на Зимния дворец и студентчето веднага кривна вдясно. Аз продължих направо, като се оглеждах инстинктивно. Нещо в сенките сякаш се размърда. Опитах се да ускоря крачка, но нямаше полза — от близкия блок излязоха две тъмни фигури и се запътиха към мен. Затичах се покрай паркираните коли, но преследвачите ми приближаваха все повече.

Бяха практически еднакви — с черни кожени шлифери и шапки с периферия като гестаповците по филмите. Когато се изравниха с мен, ме подпряха с раменете си от двете страни и ме накараха да забавя ход. Десният се обърна полека към мен и каза:

— Знаем с какво се занимавате. Най-добре е да престанете.

— Какво имате предвид? — сащисах се аз.

— Налага ли се да обясняваме? — проточи левият. — Чуждестранните студенти, упражненията. Сега припомнихте ли си?

— Добре, разбрах — разтреперих се аз. — Сега може ли да си ходя?

— Разбира се, че не — отряза ме десният.

— Ще дойдете с нас да подпишете едно споразумение — добави левият.

„Ще викам!“ — помислих си, но от устата ми не можа да излезе и звук. Продължаваха да ме мъкнат като в лемата за двата полицая^[1] към някаква неизвестна ми точка. Опитах се да извикам още веднъж, но резултатът беше същият. Оставаше само да гледам как ме отвеждат.

По някое време от края на улицата към нас тръгна друга фигура, която като че ли потропваше с токчета по паважа. Идеше ми да й викна да бяга, но все още нямах глас. Тя обаче продължи да се приближава.

— Госпожице Андреева — поздрави фигурата, като докосна периферията на шапката си. Беше ми смътно позната, но не можех да се сетя коя е.

— Момчета, изпратена съм да заведа госпожицата до тях — каза тя. Сега ми светна — беше Лилит. Познах я по гласа.

— Ще ви я дадем с радост, след като подпише — проточи левият.

— Не, мисля, че няма да стане така — отговори Лилит. — Най-добре ще е да изчезвате.

Тя махна с ръка към тях и те се разтвориха във въздуха, преди да са успели да възразят.

— Елате, госпожице, ще ви изпратя. Всичко наред ли ви е?

— Добре съм — успях да отговоря, но кракът ми потрепери и почти се свлякох на земята, затова тя ме подхвана за лакътя и ме издърпа на тротоара.

Лилит беше така добра да ме изпрати до входа, и ме увери, че в квартирата няма да ми се случи нищо лошо.

Няколко минути по-късно вече бях в стаята си и пиех успокоителни по нощница. Ръцете ми трепереха и едва успявах да си налея вода, повечето отиваше на пода. Трябваше да я избърша, макар че едва ли щеше да повреди особено тази кочина.

Докъде ли щях да се докарам така?