Снежана Ташева
Групата от Ада (6)

* * *

Следващия петък, тъкмо преди да започнат часовете, в стаята ми ме чакаше господин Асмодей. Щом го видях, загубих ума и дума — макар да предусещах, че за него не би било особена трудност да влезе в заключената ми стая, друго беше да го установя на практика. За разлика от Станчо, той се направи, че не вижда какво си мисля, и изчака да ми мине шокът, преди да каже:

— Госпожице Андреева, дойдох да говорим по работа. Ще се наложи да ви помоля да поемете още две допълнителни групи за неопределено време.

— Ами, добре, ще ги взема — казах след кратко колебание. — По кое време искате да са часовете?

— Дайте си програмата и ще изберем часове. Станчо ще ви помогне да уредите формалностите с ръководството.

Чудничко. Бяха ми оставили уговорката на зали, помислих си, докато ровех в чантата си за програмата. А може би трябваше да се занимавам и с документите? Да не се казвам Боряна Андреева, ако не оставя на Станчо да се оправя с повечето досадни глупости. Спомних си, че господин Асмодей най-внимателно ми чете мислите, едва когато го видях да ми се усмихва лукаво. Очевидно му харесваше това, че съм решила да накисна Станчо да свърши работата, което малко ме притесни.

Двете нови групи бяха също толкова старателни (както и демонични), колкото и първата. В едната дори имаше момиче. Доста красиво момиче при това, макар че се постарах да не й завиждам. Те също говореха български, но не се опитваха да се сприятеляват с мен. И по-добре. Досегашните ми демонични приятелства напълно ми стигаха.

Веднъж, когато бях имала четири последователни часа с двете нови групи, се почувствах абсолютно смазана и неспособна да разсъждавам. Заключих лабораторията, взех си нещата от кабинета и тръгнах към изхода.

Докато вървях към спирката в тъмнината, наоколо беше тихо и от време на време се чуваше шумът от листата, които вятърът подмяташе по улицата. Тъкмо заобикалях сградата на университета, когато някъде около мен се чу хлипане. Звучеше като момиче. Запалих фенерчето на телефона и тръгнах да се оглеждам откъде идва.

Върху един бордюр отстрани на сградата беше седнала новата ми студентка и плачеше. На главата й се забелязваха чифт елегантни рогца; явно беше решила да спре с прикритието или пък беше излязла извън контрол.

Полата й беше цялата изгорена от сълзите й, които явно представляваха някаква киселина. Накарах химика в мен да млъкне и внимателно я приближих.

— Лилит, добре ли сте? — попитах я предпазливо.

— Не-е-е — изплака тя, след като забеляза, че съм аз.

Подадох й мълчаливо пакетче кърпички и седнах до нея на бордюра, като изгасих фенера.

— Благодаря ви, госпожице. — Тя ги пое машинално и се зае да попива киселината от лицето си. Очите ми полека започваха да свикват с тъмнината и вече забелязвах очертанията на тялото й, свито върху бордюра.

— Успокойте се и после може да ми разкажете — насърчих я аз.

Лилит кръстоса крака, взе дамската си чанта и извади нещо оттам.

— Искате ли цигара? — попита учтиво.

— Благодаря, не пуша.

— Сигурно и по мъже не ходите. — Почти забелязах с периферното си зрение пламъчетата в очите й.

— По-скоро те ми ходят по нервите — отбелязах аз.

Тя наполовина подсмръкна, наполовина се засмя и резултатът беше някакъв странен звук, като от пуснато казанче.

— Много съм зле, нали? — разхлипа се отново дяволицата.

— Не, защо? Нищо ви няма. — Прегърнах я с една ръка, а с другата взех цигарата от пръстите й, за да не се изгори.

— Издавам странни звуци, непохватна съм с мъже… Освен това съм грозна и нищо не може да се направи по въпроса. — Лилит продължаваше да лее сълзи, които малко по малко прогаряха материята на блузата й.

— Говорите глупости. По-красива сте от всички момичета, които съм виждала. И за останалото няма защо да се притеснявате. Мъжете свикват лесно с него, особено ако наистина ви харесват.

— Казвате така, защото не сте виждала сукубите. Те са красиви, стилни, обиграни. Защо иначе ще искам да ставам инженер, ако бих могла да съм като тях?

— Пет пари не давам за вашите сукуби. Моя грижа е студентите ми да се чувстват добре. И какво, ако не сте красива по техните стандарти? Нима имате планове, които го изискват?

— Не, аз… — заекна тя. — Просто искам да ме оставят на мира и да не ме гледат така злобно.

— И двете знаем, че това няма да стане. Нито вас ще престанат да гледат злобно, нито пък мене тези, които са си наумили, че са местните богини, само защото могат да ходят на токчета. Просто се научете да ги игнорирате.

— Как така да ги игнорирам? Та аз живея с тях.

— Преместете се, намерете си квартира, не може ли да се направи нещо?

— Бих могла да подам молба за инженерска квартира — замисли се тя.

— Струва си да опитате.

Поседяхме още няколко минути на бордюра, докато тя си допуши цигарата, и после тръгнахме към спирката. Малко преди да стигнем, тя си взе довиждане с мен и изчезна в тъмнината.