Снежана Ташева
Групата от Ада (41)

Епилог

Кафене. Жега. Лято в Пловдив.

— Значи защити, а? — ухили ми се Лилит, подръпвайки Станчо за ръката.

— Ами Тошо и доцент Борисов ме натиснаха.

— Кой ти беше ръководител?

— Доцент Борисов, разбира се. Той и преди беше, формално, но не искаше да се занимава лично. Чак като се преместихме, видя някакъв потенциал в мен.

Интересно, къде ли е била по време на защитата ми? Сигурно е вършила нещо дяволско.

Лилит се изправи с пъшкане — беше огромна.

— Да отидем до тоалетната, какво ще кажеш? — попита ме тя.

— Честно казано, не съм сигурна, че ще се съберем и двете.

Лилит ме измери с поглед. Явно смяташе обеми.

— Мисля, че ще има място и за четирите. А и ще можем да обсъдим мъжете по пътя.

— Какво, и вашето ли е момиче? — чух отдалечаващия се глас на Тошо.

— Да, шефът е решил, че му трябват още дяволици. Може да се окаже нова химичка или в краен случай прелъстителка.

— Как приема Станчо факта, че ще има дъщеря? — попитах аз.

— Кефи се, гадината. Само да можеше той да я роди.

— Да, това щеше да е хубаво. Имам чувството, че всичко върша сама. Пера, готвя, преподавам.

— Е, аз тормозя Станчо да води записките. Не му харесва.

Опитах се да си представя мрънкащия Станчо. Не се получи.

— Какви са ви плановете за по-натам? — попитах на връщане.

— Станчо иска да се бута в администрацията. Аз ще си остана химичка. Може дори да продължим да работим заедно с тебе.

— Да, господин Асмодей ми спомена. А какво стана с Данеел? — попитах аз, сядайки с повишено внимание.

Отговори ми Станчо:

— Според слуховете, чисти кенефи някъде. Обграден от адвокати. Поне още десет години ще е там.

Тошо и Станчо се спогледаха като малки дечица, сложили жаба върху стола на учителката си. После избухнаха в смях. Явно бяха започнали да се харесват. Ние с Лилит също се присъединихме към смеха, като тя почти не пускаше казанчето.

— Как смятате да кръстите дъщеря си? — попитах аз после.

— Все още нямаме идея — отговори Лилит. — А вие?

— Лилия — отсякох.

Лилит като че ли се посмути.

— Благодаря.

— Аз не само затова. Харесва ми името.

— А какво ще кажеш за името Борея? — попита ме тя неочаквано.

— Моля те, не наказвай момичето още преди да се роди — засмях се аз.

— Защо пък? При нас това е доста уважавано име.

Погледнах към нея и Станчо. Вече няколко години ми бяха лични приятели, но едва сега започнах да осъзнавам, че са ни станали и семейни приятели.

Докато обмислях това, видях как към нас да се задава господин Асмодей.

— Здравейте! — поздравихме всички в хор.

— Добър ден! — отговори той. — Момчета, имам една работа за вас в университета. Свързана е с картотекиране. Секретарката ми ще ви обясни. Можете да се телепортирате дотам.

Тошо и Станчо не бяха много щастливи, но тръгнаха.

— Е, момичета, вие как сте?

— Дебели — отговорих аз. Лилит кимна.

— Всъщност за това съм дошъл да си поговорим. Работим с една клиника в града с най-нова техника. Експериментална, но изпробвана. Можем да ви осигурим практически безболезнено раждане, без оперативна намеса. Какво ще кажете?

— Мисля, че съм чувала за нея — отговори Лилит. — Аз съм навита.

— Ако ще с чук да ме ударите по главата за обезболяване, пак ще се съглася — заключих аз.

Май нямах особен избор: или чук, или рязане. Ужасно се плашех какво ще стане, но бях твърдо решена да го направя, още откакто разбрах, че съм бременна.

Стана „полуслучайно“, както се изрази Тошо. И двамата знаехме, че е вероятно да се случи, но точно кога и при какви условия — не съвсем. Като вица с малко бременната жена — който сега не ми беше толкова смешен. Е, какво пък — женени сме, имаме жилище и перспективи, дъщеря ни ще бъде осигурена. Наоколо всички роднини са на Тодор, свекървата пърха вече от нетърпение да я гледа, а пък и Стара Загора не е толкова далеч, както и майка ми. Тошо също дава индикации, че иска да се занимава с деца, а не само да носи някакви пари вкъщи.

Мислим си за заминаване на Запад, но не е толкова належащо. Условията тук са чудесни за наука, особено откакто наритахме противниковата фракция дяволи. Може да отидем за кратко все пак. Много ми се иска да видя Рим и Тошо ми е обещал да ме заведе, след като Лили порасне достатъчно, за да я отбия. Аз също бих го завела някъде, в Германия например.

Никога не съм имала такива възможности. Може и да е заради защитата, или заради работата за господин Асмодей, или пък и двете. А и това, че се омъжих, явно също не вреди. Вече не се чувствам като „грозното патенце“. Имам красив мъж с коса на главата, който ме обича и който дойде и в Ада заради мен.

И пак ще дойде. Лабораторията там е достатъчно голяма за двама.