Снежана Ташева
Групата от Ада (31)

* * *

Всичко беше отрепетирано предварително. Всичко, освен чалга гадостта.

Щом влязох в заведението на високите си два метра обувки, подкрепяна от Лилит, в ушите ми се плисна мазната отвратителна чалга и ги напълни с някаква гадна лепкава субстанция.

— Мисли си за Бон Джоуви — прошепна ми Лилит.

Погледнах се още веднъж — бебешкорозовата ми рокля стигаше малко под задника, а пък двете розови мъчителки на краката ми всеки момент заплашваха да ме препънат. Извън полезрението оставаше тупираната ми прическа (която целеше да прикрие наличието на мозък) и розовиникавата диадема. Цялата идея на образа ми беше, че трябва да приличам на малка глупава лолитка, довлечена от дяволката кандидат-прелъстителка, чиято роля играеше Лилит. Тя поне не беше облечена в розово — беше в стилно червено-черно, с изкуствени рогца на главата. Дори обувките й бяха по-ниски от моите.

Двамата „баровци“ ни чакаха в другия край на заведението. Лилит ни „запозна“ точно под втрещените погледи на няколко дяволици (разпознах ги по това, че Лилит изглеждаше съвсем мъничко по-некрасива от тях, а за сравнение с мен просто не можеше да се говори). После се започна — коктейли, щракане с пръсти, дори в един момент ме качиха на масата да късам салфетки под звуците на някаква още по-мазна песен. След това Станчо и Тамиел се „скараха“ за мен, „сбиха“ се и събориха няколко съседни маси, най-близките съседи веднага наскачаха, някой разпори роклята на една дяволица, а накрая Лилит викна полицията.

Надявахме се, че цялата история (колкото и да беше дебилна) ще им подейства като червено на бик и ще ги накара да се олеят. Не можеше да се разчита, че разумна преценка от тяхна страна ще ги подведе, затова трябваше просто да се уверим, че няма да има такава.

Не бях преценила само едно нещо — Тошо, въпреки че също като мен мразеше чалгата, беше седнал на някаква маса близо до „боя“ и ме забеляза около секунда след като аз видях него.

— Боби, това ти ли си? — извика той ужасен, докато музиката беше притихнала зловещо.

В отговор аз се опитах да избягам, но се спънах в обувките си. Лилит ме изправи, след което отиде да забере Тошо и приятеля му, с когото седяха на една маса.

— Бързо след мен! — чух я да им вика. — Боби е добре. Ти пък какво правиш в чалга заведение? — скастри тя Тошо.

— Дойдох да се видя със Стойчо. Живее отсреща, но жена му не искала гости, докато децата са малки — изхленчи Тошо. — Ти пък откъде ме познаваш?

Лилит просто ги сграбчи за ръцете и ги завлече към мен. Подаде ми ръката на Тодор, със свободната си събух обувките и така по чорапи избягахме от другата страна на Зимния. Докато тичах, успях да видя, че боят е станал още по-голям, но дали Тамиел и Станчо се бяха измъкнали, не можах да разбера.

По някое време усетих как Лилит поема водачеството. Досега бяхме вървели към моята квартира — възможно най-тъпото място, което бях избрала в пристъп на паника. Тя очевидно се беше възползвала от мен да ги поведа натам, но по средата на пътя свърна в друга посока.

— Къде отиваме? — попитах я.

— Ш-ш-ш, след малко ще разбереш — отговори тя.

И наистина, след няколко крачки спря, ние също. Гледахме се известно време в недоумение, след което Лилит каза:

— Хвани ме за ръка.

Аз я хванах, Тошо все още се държеше за мен, а пък приятелчето Стойчо се беше вкопчило в другата й ръка. В следващия момент се оказахме пред някаква жилищна сграда, а отсреща имаше сладкарница, каквато не помнех да съм виждала в моя район. Чувствах се все едно съм изпила литър водка на екс.

— След мен — изкомандва Лилит и ме пусна.

Влязохме във входа и започнахме да се изкачваме по стълбището. То ми се видя безкрайно. Катерене на десетина стъпала, завой наляво, после още десет стъпала. Повтаряне на упражнението. На петия етаж се спряхме. Всички освен дяволицата бяхме задъхани. Тя ни остави малко да се успокоим, след което ни побутна към един апартамент.

— Сега остава само да чакаме — въздъхна.

Погледнах първо към Тошо, после към Стойчо и най-накрая към нея. Нямаше ли да им обясни нищо?

— Заведи го оттатък. Засега не му казвай нищо — кимна тя към Тошо. — А с него ще се оправям аз — това беше за Стойчо.

Последвах съвета й и помъкнах Тошо към съседната стая, която се оказа спалня. Той още нищо не казваше, но усещах, че след малко ще започне да иска обяснения.

На леглото имаше тениска и дънки, а на тоалетката — разтвор за чистене на грим. Приседнах на матрака и се хванах за главата. Ставаше ми лошо само като си помислех за чалгарницата. Какво оставаше, като се видех в огледалото.

— Боби, ще ми кажеш ли най-накрая какво става? И защо приличаш на бебе-проститутка?

— Идеята беше на шефа на Лилит. Без тяхно разрешение нищо не мога да ти кажа.

— Поне разкарай костюма и грима — въздъхна той.

— Ще ми помогнеш ли?

Той взе парче памук от тоалетката и започна непохватно да маже разтвора по лицето ми. Прекъснах го за малко, колкото да изхлузя роклята. Косата ми все още приличаше на вра̀бче гнездо, но нищо не можех да направя, докато не стигна до баня.

С погнуса хвърлих розовия сутиен на земята — не исках да го виждам повече през живота си. Тошо погледна с интерес към мен, мисля, че мръщенето му изчезна за секунда, но после пак се върна, може би защото нахлузих тениската. Обух дънките, погледнах се в огледалото. Тук-там имаше по нещо размазано в черен или розов цвят. Взех пак разтвора и памука и довърших процеса.

Тошо седеше до мен, но не казваше нищо. И без това не беше особено по приказките, но сега се беше навъсил като градоносен облак. Сигурна бях, че акумулира материал, който после да ми изсипе на главата.

Хвърлих му един поглед и излязох от стаята, за да отида при Лилит. Трябваше ми банята.

— Лилит, може ли да се изкъпя? — провикнах се и отворих вратата на другата стая.

Когато влязох, там се валяше празна бутилка и две чаши, а Стойчо спеше на дивана, кьоркютук пиян.

— Утре ще се събуди с махмурлук и няма да помни почти нищо — каза ми тя. — Искаш ли да обработиш така и приятелчето си?

— По-скоро не — намръщих се.

— И аз така мисля. Той със сигурност вече е мишена, особено след като се мотае с теб постоянно. Ще измислим защита и за него, не се безпокой.

Тъкмо се канех да й отговоря, когато в апартамента влязоха още двама души. Бяха Тамиел и Станчо, за мое облекчение.

— Голям въргал стана — обади се Станчо. — Полицията се появи тъкмо като се измъквахме. Твоите познати хич не са доволни, че ловувате на тяхна територия.

— Така и очаквах — отговори Лилит. — Елате да обсъдим тактиката за по-натам. А ти може да ходиш да се къпеш — каза тя в моя посока. — Само, каквото и да става, не напускайте апартамента тази нощ. Утре ще ви придружим до университета.