Снежана Ташева
Групата от Ада (3)

* * *

След втората чаша какао започнах да се чувствам по-добре. Тогава студентът извади от джоба си малка кесийка и ми показа съдържанието и. Вътре имаше сигурно около двайсет златни монетки, които проблясваха на дъното. Взех една, за да я разгледам. Беше надписана на латински — Decem satanii auri^[1]. На гърба имаше изрисуван дявол с корона и надпис Imperator Lucifer I^[2].

— Това е само за първия месец — увери ме Станчо.

— Това е много хубаво… — колебливо започнах аз. — Но къде ще мога да ги похарча?

— О, не се безпокойте, нашата валута се приема добре навсякъде. Просто не го афишираме. А ако някой го напише някъде, записът изчезва. Както и желанието на автора му да го напише пак. Колкото до устното разпространяване на информацията — нима някой би повярвал?!

— Добре тогава, а какъв е курсът на тази валута?

Той извади от другия си джоб тефтерче и ми показа изписана на ръка таблица, от която заключих, че курсът се движи някъде около този на швейцарския франк. Двеста франка на месец — това ли беше цената на мълчанието ми?

— Не става въпрос за цената на мълчанието, а за нашата скромна отплата за услугите ви — начаса отговори Станчо, с което само ми доказа, че могат да ми четат мислите.

— Не се безпокойте, за нас няма нищо срамно. Дори най-смелите неща, които можете да си помислите, за нас са чисто и просто в реда на нещата. Например това, което често си мислите за студентите. Че искате да ги сваляте, или да ги пребиете с тъпа лопата, или пък и двете. Освен това ние уважаваме свободата на мисълта, за разлика от нашата основна конкуренция, и дори я поощряваме.

— Благодаря ви — изтърсих аз ошашавено. — Нека смеля информацията и може да поприказваме пак.

Станчо ме изпрати до спирката на автобуса, през което време се опитвах да мисля само за тривиални неща — като например мензурите, индикаторите за киселинност и щипците.