Снежана Ташева
Групата от Ада (16)

* * *

С доцент Борисов имахме какво да си приказваме. Неслучайно му се измъквах по тъча вече няколко месеца. Имах да си довършвам аспирантурата, а колегата, който ми беше неформален ръководител, замина за Германия пролетта и не смяташе да се връща.

— Виж какво, моето момиче — започна шефът. — Ти не работиш. Знам, че имаш много часове, но трябва да правиш изследвания.

— Да, доцент Борисов — наведох глава аз.

След почивката бях се отпуснала тотално и чувствах все едно мозъкът ми се е излял на пода.

— Какво стана, ходи ли до Физическия?

— Още не съм.

— Обади им се и отивай. Искам да видя на какво приличат новите образци и да ти помогна, доколкото мога.

Нямах какво да възразя срещу това, затова обещах да се заема. Борисов продължи да ме мъмри още, докато бяхме сами в кабинета, как съм била несериозна и въпреки че имам десет хиляди часа на седмица, не съм напредвала с изследванията.

Когато излязохме от кабинета му обаче, се ухили и започна да говори за други неща — новите компютърни симулации, които правеха с колегите, научните изследвания на Тошо и как асистентът му Иван също щял да заминава за Германия скоро.

Не можех да му се сърдя, предвид, че наистина не работех, и скоро настроението ми се пооправи, особено когато се събрахме с групата и отидохме да обядваме.

Генчо, който беше с няколко години по-малък от мен, пак пускаше майтапи за това по какво се различавали жените-химички от жените-физички и жените-биоложки. Мен ако питате, беше изял някоя книжка с вицове с парцалите, но пък беше забавно и се зарадвах, че поне не пусна вица за жените-научни работници.

И тъкмо когато си го помислих, той каза:

— А знаете ли що е то мъж-инженер?

— Неее — отговори му Тошо заинтригувано.

— Ами, или е мъж, или е инженер! — дружен кикот. И аз се похилих, въпреки че не ми допадаше накъде отива разговорът.

— А знаете ли какво е жена-научен работник? — погледна към Тошо, но той тактично замълча.

— Ами нито е жена, нито е научен, нито е работник! Ха-ха-ха.

Мъжете щяха да изпопадат от хилеж, дори Тошо се усмихна леко.

— Генчо, няма да приказваш такива работи! — скара му се през смях доцент Борисов. — Нашите момичета са хубави и умни. Точно такива трябват на науката. Аз съм ги подбрал специално.

И погледна закрилнически към мен и една-две колежки, които бяха дошли с нас^[1].