Снежана Ташева
Групата от Ада (40)

* * *

— Всички да станат! — обяви приставът.

Негово Величество, вече шашардисал когото може с вчерашното си влизане, този път се появи направо в човешки ръст и с тога. Тошо не каза нищо, но аз си отдъхнах — нямаше да ми се налага отново да давам обяснения накъде и защо съм погледнала.

— Моля да се яви пред съда доктор Хижняк!

Прочетоха титлите на добрия доктор — оказа се, че е завършил в Русия психология с безброй курсове за повишаване на квалификацията, изслушани в различни точки на света.

От залата излезе вчерашният доктор и започна надълго и нашироко да обсъжда психическото ми състояние още от най-ранно детство и първата проява на комплекса на Електра. Слушахме го в продължение на половин час, докато стигне до зрялата възраст и престоя в психиатрията, и на мен съвсем ми се скофти. Защо направо не ме изтъпанчеха в някоя аудитория, пълна със студенти, вместо в съда, и да проведат там сказката? Тъкмо импчетата щяха да научат нещо.

Негово Величество слушаше учтиво, но когато докторът започна да се пеняви за отношението ми към бъдещите ми деца, го прекъсна:

— Моля уважаемият колега да обобщи с няколко думи състоянието на свидетелката по отношение на верността на показанията й.

— Моля за извинение, Ваша Светлост! — поклони се докторът. — Според мен свидетелката е напълно способна да дава достоверни показания.

— Благодаря ви, колега, седнете си — суховато каза Луцифер. — Сега възнамерявам да произнеса присъдата.

— Възразявам, Асмодей й е въздействал! — провикна се Велзевул.

— Отхвърля се — спокойно каза Луцифер. — Колега, вие слушахте ли какво се говореше в залата досега? Свидетелката е напълно здрава, освен психическото въздействие, оказано й от вашия подчинен господин Бернард. Добавете към списъка обвинение в отвличане и оказване на непозволено психическо въздействие. Извикайте на свидетелското място господин Бернард.

— Това е клевета! Той не работи за мене!

— Викторе, млъкни — спокойно му заповяда Луцифер. — Естествено, че не работи за тебе, още от трети ноември миналата година, денят след като операцията ви се е провалила.

След като потвърдиха обвинението срещу господин Бернард и господин Велзевул, реших, че делото най-накрая ще приключи. И наистина, съдията стана сериозен, когато обяви:

— Наказвам господин Велзевул да плати един милион златни сатании на господин Асмодей като компенсация за саботажите. Освен това отнемам лиценза му за съблазнителки за петдесет години. През това време те ще бъдат подчинени пряко на мен. Господин Бернард ще положи петдесет години обществено полезен труд при казаните и ще плати на Боряна Андреева 50 000 златни сатании.

Той изброи наказанията на по-дребните риби, включително тези, вилнели на паркинга, но аз не ги запомних.

Имаше врясъци, писъци, но след няколко почуквания по съдийската маса всичко утихна. Явно недоволните бяха разпределени незабавно по работните си казани.

— Заседанието се закрива! — обяви съдията и удари с чука.

Народът започна да се скупчва около вратата. Ние с Тошо също станахме.

— Не очаквах да ми дадат пари — казах му аз.

— Със сигурност си ги заслужила. Пък и онзи тип заслужава да му е гадно. За какво мислиш да ги ползваш?

— Може би ще си купя апартамент. В Пловдив.

— Един мой съученик стана брокер. Ще го помоля да ти помогне.

— Ами ти?

— Какво аз?

— Няма ли да живееш с мен?

— Ако ме поканиш…

— Ще се наместиш още първия ден — довърших аз. — Е, какво пък, лошо няма. Но щом ще ти купувам апартамент, може би няма да е лошо да се ожениш за мен.

Тошо стоя като треснат от гръм няколко секунди, след което се усмихна:

— Ама ти сериозно ли?

— Както виждаш.

— Е, май няма накъде да бягам.

— Тодоре! — скастрих го аз.

— Добре, де. Ще се оженим. Но още не съм ти купил пръстен. — Той ме хвана за двете ръце.

— Ще ми купиш пръстен. Само че не годежен. Не искам да се чувствам като коза за продан.

— Ще ти купя каквото искаш. Може и коза.

Понечих да го перна. Чувството за хумор на учените явно се крие на неподозирани места. После обаче се отказах да го удрям и го целунах. Никой не ни обърна внимание, пък и за какво да ни обръщат. Обгърнах го с две ръце, все едно след десет секунди някой щеше изведнъж да ми го вземе, и го целунах пак, по-силно. Той не се дърпаше, даже се въодушеви и ме притисна към себе си, така че кислородният ми дебит започна заплашително да спада.

Като дойдохме на себе си, тълпата се беше поотекла, но нашите двама дяволи стояха и ни чакаха. Хванати за ръце, тръгнахме да търсим Лилит, защото без нейното позволение не можехме дори да се изкашляме. И я намерихме — бяха се награбили със Станчо зад една колона.

— Извинявайте, че ви оставих — Лилит си пое въздух шумно. — Той каза, че било важно, и аз го последвах.

— Е, очевидно е било важно — ухили се Тошо на Станчо.

— Да отидем някъде да празнуваме — предложи Лилит.

— Искам казан с шампанско! — провикнах се аз. — И сребърни чаши! И кралски скариди!

— Стига да не ме караш да ги ям аз, ще ти купя цял тон. Хайде, идвайте, аз черпя — предложи Станчо и подхвана Лилит през кръста, вероятно за да не му избяга. Не че тя имаше особено желание, така като я гледах.