Снежана Ташева
Групата от Ада (4)

* * *

За следващото занятие си измислих план — ще помоля някой колега да влезе в часа ми, докато студентите работят, и после ще го попитам дали е забелязал нещо необичайно. Ако и той вижда същото като мен, значи не съм откачила внезапно. Отначало мислех да избера за ролята на пробен камък колегата Тошо, но след това реших да не го намесвам още в тази история. Вместо него щях да повикам Николов — откровено мрънкало и стар критикар. Щеше да изкара всичките кирливи ризи на студентите ми.

Когато дойде време за занятието, се докарах — пола до коленете, бяла риза и високи ботуши. Николов ме изгледа доста критично, когато го помолих да дойде да ми донесе тебешир след средата на часа, но не каза нищо за облеклото ми.

— А защо точно по това време? — заяде се вместо това.

— Искам да си кажеш мнението за работата на студентите ми.

Тъкмо се поздравявах колко добре съм го „затапила“, както казват младежите в днешно време, когато чух следващия му коментар:

— А ти не можеш ли сама да си ги преценяваш?

Как ми идеше да му прасна едно кроше и после да забия токче в стъпалото му. Но не беше културно да го налагам, докато му искам помощ, затова просто изведох на лицето си тъпа усмивка и казах:

— Винаги има полза от второ мнение — звучеше глуповато, но пък беше подходящо за случая, така че тръгнах да си ходя.

— Да, бе, като че ли ще ти помогне… — чух го да си мърмори под носа, но не се обърнах да го зашлевя. Човек просто не може да си позволи да се държи така с колегите си. Пък и ми беше жал за Николов — аз бях единствената в катедрата, която го търпеше.

Тъкмо когато излизах от кабинета, се засякох с колегата Тошо. (Добре, де, имаше си и фамилия, но никой не си правеше усилието да я използва, най-малкото пък аз, защото беше толкова сладък.)

— Здрасти, Боби! — поздрави ме той, без да спира да върви.

— Здравей, Тошо! — успях да кажа, преди да се разминем. Стиснах тетрадките под мишница, за да се направя на много бързаща и заета, и изминах няколко крачки по коридора. Спрях, огледах се да няма някой познат, и чак след това се зазяпах подир развяващата се коса на отдалечаващия се Тошо.

После се съсредоточих в теорията на упражнението, стараейки се да изтрия от главата си всички мисли, които можеха да отведат някой от студентите към увлечението ми.

Второто ми упражнение с групата мина още по-гладко — като че ли се притеснявах доста по-малко от предния път. Мисълта ми вървеше добре и ръката, с която държах тебешира, практически не трепваше. Само малко се обърках, когато започнаха да ми предават протоколи от миналия път: имената им бяха доста странни — имаше студенти, които се казваха Азазел, Семиаз и Данеел. Повечето звучаха библейски, с лек латински привкус. Освен това нямаше нито едно момиче, което, както и предния път, ме обърка.

Скоро дойде и Николов, донесе ми цяла кутия с тебешири и поне пет минути се въртя из стаята, за да огледа подопечните ми от всички страни, докато ми говореше безсмислици за някакъв нов почистващ препарат (отдавна знаех, че Николов е обсесивен по отношение на почистването). Аз също хвърлих някой-друг поглед към студентите… и видяното никак не ми допадна. Нямаше нито рога, нито опашки. Студентите тихичко си седяха край реактивите и симулираха дейност.

Когато Николов най-сетне излезе, те подновиха заниманията си с усърдие и отличителните белези отново се появиха. Вече разочарована, завърших някак си часа, без да вдигнем нищо във въздуха.

Този път Станчо пак остана след другите и когато вратата се затвори зад гърба му, ме погледна в очите и каза:

— Разбрах какво се опитахте да направите, и в името на личната ви безопасност препоръчвам да не се опитвате да го повторите.

Може би трябваше да се стресна, но фактът, че това ми го казва студент първокурсник (пък макар и демоничен), никак не ме трогна.

— Отнесете възраженията си към ръководството ми — отговорих му. — Шефовете ми възложиха тази група, така че те са тези, които трябва да следят за поведението ми с нея.

Станчо примига два-три пъти, при което в очите му проблеснаха пламъчета, а после ми отговори напълно спокойно:

— Хайде, госпожице, да не си правим тъпи номера. Ако не искате работата, можете просто да кажете на мен или на господин Асмодей и ще ви сменим. Не е като да нямате избор.

Замислих се дълбоко. Дали се чувствах откачена? Не, изобщо. Чувствах се добре, съвсем на себе си и в цветущо здраве. Дали вярвах, че студентите ми са демони? Това беше труден въпрос. Но не ме беше страх. По-скоро изпитвах болно любопитство какво ще стане по-нататък — все едно съм попаднала в интересна приказка и само аз мога да разбера какъв ще е краят.

— Добре, ще се опитам — въздъхнах накрая.