Снежана Ташева
Групата от Ада (39)

* * *

Тошо тръгна към изхода почти веднага, без даже да ме погледне.

— Моля ти се, изчакай ме! — извиках аз след него. — Може би ще ми дадат минутка да ти обясня.

— Тодоре, стой на място! — разпореди се Лилит. — Или предпочиташ да й кажа за твоите тайни желания?

— Аз нямам тайни желания — вяло й отговори Тошо, без да се обръща.

— Какво ще кажеш за желанието ти за тройка? При това с друг мъж? — невинно попита Лилит.

За момент забравих за това, което щяха да ме правят, и се захилих. Ама той сериозно ли?

— Бях пиян — започна да се оправдава Тошо. — Случайно ми е минало през ума.

— Едва ли е толкова случайно, щом си го припомняш поне веднъж на ден — контрира го Лилит.

Тодор измърмори нещо и тръгна да се отдалечава в тълпата.

Аз го последвах.

— Ти стой тук, с тия двамата — посочи ми тя дяволите. — Изчакайте Станчо пред залата. Аз ще се оправя с него.

Висяхме четиримата със Станчо и дяволите като идиоти в продължение на поне час. Ако само ми бяха дали половината от това време, сигурна съм, че щях да успея да се защитя пред Тошо. Но адската бюрокрация имаше други планове за мен.

Поне успях да си запаля от цигарите на Станчо. За мое щастие, в Ада още не са чували за забрана на пушенето на обществени места. Някъде след третата цигара усетих, че съм прекалила, и се спрях, докато Станчо и дяволите допушваха кутията.

Най-накрая дойде дявол в бяла престилка и ни подкара към някаква друга сграда в близката околност. Станчо и другарчетата му дойдоха с мен до самата стая, където ме водиха. След като се разпореди дяволите да пазят отпред, той влезе с мен.

Отвътре помещението изглеждаше като кабинет на очен лекар — с всичките му там лампички, таблици и прочие пособия, с които въпросното медицинско лице оперираше. Нямах време да зяпам много в таблиците, но като че ли имаха някакво хипнотично въздействие.

Накараха ме да седна на един стол и пред нещо като компютър за проверка на зрението.

— Това е, за да може сканирането да се записва — обясни ми Станчо. — Иначе спокойно може да се мине и без него.

— Моля поставете главата си в жлеба — безстрастно произнесе медицинското лице.

Подчиних се. Усещането беше същото като онова, когато дяволът Рет ми бърникаше из мозъка, за да разбере с какво да ме изкуши. Имаше и някои малки разлики, разбира се — мислите и усещанията, които минаваха през главата ми, бяха свързани с когнитивността ми, способността да оценявам реалността, да подреждам факти и да навързвам логически твърдения, както и склонността ми към загуба на контрол, към появата на халюцинации и каквото още можеха да ми лепнат противниците. В един момент медицинският дявол се възмути:

— Ама моля ви се, спрете да мислите за този човек! Не може да се работи така.

Дойде ми наум, че сами са си виновни за целия цирк, дето се разигра и ме разстрои, което съвсем подразни дявола.

— Ще се отпусна, обещавам — казах му на глас, макар че не му мислех нищо хубаво. Е, той и сам щеше да разбере.

Сред мърморенето на дявола и моите опити да не си пожелавам да го наритам (не че можех), както и да не мисля за Тошо, все пак успяхме да свършим работата. Станчо и дяволите ме заведоха до станцията на известния му съименник, където обикновено отсядах. В стаята ме чакаше Тошо (моят си), не особено щастлив, и Лилит, която моментално се извини и тръгна да си ходи.

— Не напускайте сградата — инструктира ме тя набързо. — Ако ви трябвам за нещо, обадете се на рецепцията и им кажете да ме извикат.

Погледнах към Тошо — изражението му не предвещаваше нищо добро. Странно, не бях правила нищо, а се чувствах скапана. Полегнах на леглото и затворих очи за малко. Тошо мълчеше и ме нервираше все повече.

— Е, каква е присъдата? — попитах го най-накрая.

— За какви присъди ми говориш? — контрира той, макар отлично да знаеше.

— За това какво мислиш за мен, какво смяташ да правиш.

— Какво да правя? Очевидно не мога да мръдна оттук до утре. Твоята приятелка се е погрижила за това — тонът му беше повече от обвинителен.

— Лилит иска да се изясним, какво лошо има в това?

— Какво лошо ли? Сега ще ти кажа — продаваш си душата, общуваш с дяволи, все едно са ти най-добри приятели, освен това се издигаш в кариерата толкова бързо…

Тошо се сепна. Това последното май не беше мислил да го казва.

— Ти какво, да не си роднина на Лукяненко^[1]? — заядох го аз.

— Моля? — ядоса се той.

— Докато бях смотана, не ме забелязваше, сега пък те е страх, че ще те надмина в нещо?! — извиках му.

— Предпочитам да бъдеш каквато беше преди!

— Не е вярно, чувстваш се заплашен!

— Пушиш, ходиш по кръчми, срещаш се с дяволи…

— Ти какво, да не стана изведнъж религиозен?

— Не ми харесва промяната в тебе! — кресна ми той.

— О, я върви на майната си!

Грабнах една хавлия от шкафа и тръгнах към вратата.

— Приятелката ти каза да не напускаш… — възмутено започна той.

— … сградата — довърших вместо него. — Спокойно, тук ще съм. Отивам да спя на басейна. Чао!

Треснах му вратата и тръгнах да прескачам по няколко стъпала надолу. Хвърлих си безполезните дрехи в съблекалнята и се завих с хавлията. Около басейна имаше малко народ, още двама-трима се плацикаха във водата. Намерих си объл камък на сравнително затъмнено място и се отпуснах с надеждата да мога да си поспя на спокойствие.

Отначало май успявах, но по някое време започнаха да ме тормозят кошмари, задето прекалено много наругах Тошо; сънувах как той ме напуска, обвинявах се, че аз съм го изгонила. Събудих се изведнъж, някой ме разтърсваше. Едва успях да го фокусирам — беше Тошо.

— Добре ли си? — попита ме той. Явно и неговото желание да крещи се беше изпарило.

— Аз… нищо ми няма — излъгах. — Съжалявам, че ти се развиках.

— Аз съжалявам. Май наистина страдам от синдрома на Лукяненко. Забелязах те, когато пропуши, и се подразних. После така се стекоха нещата, че се събрахме. Но днес повече ме беше яд на това, че ти ставаш по-важна, отколкото на това, че си искала да сключиш сделка за мене. Детинско, признавам. Ще се опитам да те приема с всичките ти изменения.

— Мога да откажа цигарите, макар че ще ми е трудно.

— Няма да те карам, ти си решаваш. Вече дори свикнах с цигарения ти дъх. И не мисля, че си била смотана преди. Просто не се интересуваше от мене.

Моляаа? Този мъж сериозно ли не е забелязал? Как беше онзи лаф — ако искаме да намекнем нещо на мъжа, първо му го казваме директно, после го изкрещяваме по-силно и ако това не помогне, го халосваме по главата с тигана. Поне този път беше дошъл самичък, без да се налага да го гоня, да го влача и да му се правя на интересна с къси поли.

— Мисля, че ще се наложи да се преместим в Пловдив — изтърсих аз накрая. После прехапах устни. Може би щеше да си помисли, че се опитвам да го командвам.

— Супер! Кога тръгваме? — звучеше толкова искрен, че чак зяпнах.

— Чакай, де. Университетът още не е построен. Закъде си се разбързал?

— Винаги съм си мечтал да работя в Пловдив. Но никой не се занимаваше с нашето направление там. Мислиш ли, че сега може да се намери някой?

— Който да се занимава с неорганични кристали ли? Ами шефът, господин Асмодей де, мислеше да дръпне другия шеф, доцент Борисов, в неговия университет до година-две.

— Значи нещата се решават сами.

— Да, решават се.

Усмихнах му се. После осъзнах нещо, което от доста време ми се набиваше на очи. Тошо беше дошъл гол. Имаше логика — все пак това беше нормалното „облекло“ за басейна. Наклоних се към него и го целунах. Той обаче се дръпна.

— Недей тук. Непривично ми е да съм гол на обществено място, и ще взема да се възбудя.

— Тогава, ако искаш, направо да скачаме във водата. Не би трябвало да се вижда нещо, а има и по-закътани места…

— Аз обаче не съм свикнал на такава публичност.

— Добре, скачаме във водата, плуваме две дължини и се качваме горе.

— Винаги съм оценявал способността ти да планираш нещата.