Снежана Ташева
Групата от Ада (37)

* * *

Докато чаках процеса, успях да дам дежурства на два изпита на нормалните студенти. Не ме допуснаха до изпитите на дяволските студенти, за да не съм им подсказвала. Може би бяха прави. Току-виж съм решила да мисля по въпросите, които им се паднат. Лилит си игра цял ден с нас, докато ни облече за процеса. Най-безмилостно избра за Тошо един от най-неудобните му костюми със строга вратовръзка и риза с твърда яка. Мен пък ме докара в бледорозов костюм с къса пола, като ми каза, че трябвало да бъда „представителна“. А това в Ада означавало, че трябва да изглеждам поне малко развратно. Пък и сигурно й се щеше да подразни конкуренцията.

Тошо естествено не се зарадва на това, че трябва да изглеждам развратно, но когато Лилит му намекна, че може да го облече като Жан-Пиер в клипа на Give My Life, сякаш се кротна.

Косата му обаче остави пусната, като каза, че така вероятно ще се хареса повече на съдебните заседатели.

За мое разочарование, Тошо никак не се изненада при телепортирането ни в Ада. Може би упражнението дори му допадна. Но пък той, за разлика от мене, знаеше, че няма да му се случи нищо лошо и няма да има проблеми с връщането обратно. Виж, при вида на Ада се впечатли доста — магмените скали, огненото езеро и поселището около него го караха да се оглежда на две пи радиана^[1] и да се взира във всичко, което не му изглежда познато.

Вървяхме по панорамния път — явно Лилит искаше да ни покаже всичките красоти наоколо, и особено на Тошо. Движехме се в колона по един: Лилит, аз, Тошо и накрая двамата дяволи, които ни съпровождаха. Изглежда нищо не можеше да помрачи вълнението му от пейзажа. Нито дори фактът, че си изкрънках една цигара Hell’s Finest от Лилит — бях си забравила моите вкъщи. Изпуших я по пътя, без дори да се закашлям. Крадешком погледнах към Тошо, но той продължаваше да не реагира. Е, все пак не знаеше колко е силен дяволският тютюн.

След може би половин час вървене стигнахме до града. Народът наоколо (дяволи и хора) зяпаше основно към мене, което донякъде ме дразнеше, но пък се почувствах малко по-значима от обикновено. Тошо вече беше намръщен, а Лилит се подхилваше. Аз само се радвах, че не съм на токчета.

Минахме едно-две кварталчета, докато стигнем до висока цилиндрична административна сграда. Реших да не се чудя как са я строили или пък кой. На входа стоеше дявол-портиер, на когото Лилит само кимна фамилиарно и поведе процесията към стълбите. Като че ли беше имало нещо между двамата някога, но не бях съвсем сигурна. Не знам защо, но ми се струваше, че прихващам част от телепатичните им способности; докато Лилит и портиерът се разминаваха, през главата ми прехвърчаха искри. Или само си въобразявах?

Когато видяхме тълпата дяволи и дяволчета пред залата, Тошо сложи ръка на кръста ми, явно за да покаже собственическото си чувство. Примигнах учудено. Тошо с деловите реплики ме беше прегърнал през кръста!

Някъде от другата страна на подстъпа към залата ме гледаха дяволчетата, заемащи нисшите чинове от противниковата фракция. Мърмореха си под носа и се зъбеха, което не ги правеше особено привлекателни.

Погледнах към двамата ни придружители — не казваха нищо, но и не мръдваха от позицията си малко зад нас. Интересно, колко ли често някой домъкваше в Ада смъртни, за да свидетелстват? Вероятно не особено често.

— Моля, свидетелите на ищците да влязат — провикна се дрезгав глас.

— Това сме ние — хвана ни Лилит под ръка и процесията тръгна към масивната врата на залата.

Вътре все още нямаше никого, явно ние бяхме първите повикани. Отделих малко време да поразгледам наоколо: приличаше много на университетска аудитория — амфитеатрална, с прозорци от двете страни, всички мебели бяха направени от тъмно дърво. Тошо също оглеждаше, дори по-любопитно от мен — все пак той имаше доста по-малко отношение към процеса, че да се притеснява, а и не беше идвал по-рано в града.

Лилит вече беше изминала две крачки, спря се, обърна се и ни се усмихна:

— Хайде, ще разглеждате после. Сега трябва да намерим местата си.

Тръгнахме към едната страна на залата, където на първия ред, оградена отпред и отзад с перила, стоеше дървена пейка с маса пред нея. Преди да седнем, Лилит ни накара да се разместим — най-отвътре тикна единия дявол, след него Тошо, мен в средата и накрая се разположи тя с другия дявол.

Дървената пейка се оказа сравнително удобна. Не бих я сравнила с креслото в стаята на шефа, но все пак. Тошо ме хвана за ръка и попита:

— Колко ще продължи цялото това нещо?

— Нямам никаква идея — завъртях се към Лилит.

— Три-четири часа. Имайте търпение.

— Ами ако на някой му се приходи до тоалетната?

— Ако на някой му се ходи до тоалетната, ще го заведат — тя кимна последователно към двамата ни „бодигардове“.

Тошо явно се задоволи с този отговор, защото не каза нищо повече. А може и да беше решил да се стиска през всичките три или четири часа. Вместо това съсредоточи вниманието си върху входа на залата и аз също погледнах натам.

„Внасяха“ следващата порция свидетели. Един от тях ми се струваше някак познат — приличаше малко на портиера ни чичо Федя, но не можах да преценя добре заради дистанцията. Тошо не му обърна никакво внимание, така че реших да си затрая.

После започнаха да влизат и дяволчетата. Сред тълпата видях Станчо и му помахах, а той ми отговори със същото, само че със закъснение. Зяпаше някъде отляво на мен, като че ли към Лилит.

Най-накрая, когато си мислех вече, че залата повече никого няма да побере, влязоха господин Асмодей и още един, очевидно също висш дявол, с когото избягваха да се поглеждат.

— Всички да станат! — обяви приставът с дрезгавия глас, незнайно кога вмъкнал се в залата.

Нямаше нужда дори да казва защо — от вратата вляво от съдийската маса излезе (очебийно превишавайки габаритите й) най-едрият, мощен и дяволски дявол, който някога бях виждала. Беше висок към три метра (а вратата надали надхвърляше два!), гигантските му рога почти опираха в тавана, целият беше покрит с козина, освен, хм, една част от него, която висеше между краката му и стигаше почти до коленете. Луцифер.

— Затвори си устата — посъветва ме Лилит, леко усмихната. Побързах да изпълня съвета, след което се обърнах гузно към Тошо, който ме гледаше ядосано.

— Нали знаеш за камилата и гърбицата^[2] — прошепнах му и стиснах ръката му. — Можеш да бъдеш спокоен. Това, че гледам, не означава, че би ми харесало в реална ситуация.

— Жените не били гледали — промърмори Тошо. — Само да ми падне Стойчо и ще види.

Когато Луцифер пристъпи към масата, като че ли започна да се смалява — ръстът му стана нормален, а върху тялото му се появи съдийска тога. Явно беше решил да не разсейва дяволиците (а и човешките жени) повече от необходимото. Дори ми се стори, че мярнах някакви очила да се материализират на носа му. Защо всички дяволи обичаха да се правят на каквото не са?

След него през вратата влязоха съдебните заседатели — дяволи с нормален ръст и вече с тоги. Те седнаха на отредените им места зад Императора. Мисля, че един-двама дори ме погледнаха, колкото за протокола. Знаех си. Явно Лилит ме беше облякла както трябва.

Чак тогава приставът се сети да каже:

— Седнете. Съдебното заседание е открито. Започва дело номер 328764 на господин В. А. Асмодей срещу господин В. Б. Велзевул. Моля обвинителят да започне.

Обвинителят (или прокурорът, знам ли какъв беше точно) изреди основните претенции на моя началник господин Асмодей: саботажът на покупката на земята за университета и на последвалия строеж, както и безредиците, включващи разкриването на дяволи от противниковата фракция пред простосмъртни. Предостави се възможност на господин Велзевул да се защити.

— Всичко това е много хубаво — произнесе той иронично, — но уважаемият обвинител не спомена нищо за нелицензирания лов на мъже, осъществен от подопечната на моя колега професор Асмодей, наричаща себе си понастоящем Лилит Стоянова, и преподавателката Боряна Андреева.

— Възразявам — обади се Лилит. — Беше само инсценировка на лов. Инсценировките не се наказват от закона.

— Съображението на ответника се отхвърля — заключи обвинителят.

— Освен това — продължи господин Велзевул, все едно не са го прекъсвали — съществува нерегламентиран писмен договор между гореспоменатата преподавателка и господин Асмодей, засягащ преките й университетски задължения.

— Възразявам. Договорът е напълно регламентиран — обади се този път самият господин Асмодей.

— Моля екземпляр от договора да се представи на пристава — невъзмутимо каза обвинителят, като дори не ме погледна.

Любопитството на Тошо обаче беше събудено.

— Боби, какъв договор? — прошепна ми той. — Нали нямаше никакъв писмен договор за това да обучаваш студентите им?

— Това е… друг договор. После ще ти обясня всичко. Обвинителят огледа договора внимателно. След което се обърна направо към мен.

— Моля Боряна Андреева да се яви като свидетелка. Въздъхнах и станах от мястото си. Лилит и дяволът ми направиха място да мина. Започваше се.