Снежана Ташева
Групата от Ада (36)

* * *

Този път семестърът мина изключително бързо. Последната седмица не се виждах много с Тошо, предвид, че стояхме с часове в лабораториите със сума ти студенти на главата. Взех Тамиел да ми помага, заедно с още един от дяволите, да проверяват работи. Беше почти обидно, че приключваха с преглеждането на протоколите по-бързо от мен, но нямах време да се вкисвам за това. Просто им прехвърлях поредната купчина.

Лилит беше потънала в земята, както и Станчо. Виждах колегите им, но тях никакви ги нямаше. Дадоха ми книжките им, за да им заверя, но къде точно скитореха те двамата, си нямах и на идея.

Данеел също липсваше, и в този случай отсъствието му беше злокобно. Никой не го споменаваше, но можех да се досетя къде е — или ходеше да „пее“ на конкуренцията, или вече чистеше някъде помийни ями.

Когато най-накрая тази проклета седмица свърши, седнах на една масичка в двора на факултетското кафе и си поръчах сода. Докато балончетата препускаха нагоре (под действието на температурата въглеродната киселина се разпадаше на въглероден двуокис, който като по-лек от водата изплуваше), дърпах настървено от цигарата и гледах към улицата зад оградата. Имах да наваксвам никотиновата си дажба за цяла седмица.

Докато зяпах, без да виждам нищо, усетих как някой дърпа близкия стол и се настанява до мен. Мярнах с периферното си зрение размахването на черна коса и още преди да се обърна към него, знаех кой е. Тошо.

Наведох се да го целуна и прегърна, а и той не се дърпаше.

Погледнах го в очите.

— Не си вдигаш телефона — каза спокойно.

— Горе е. Някъде — посочих неопределено към високите етажи на сградата. — Търсил си ме?

— Да.

Вместо обяснение той извади от джоба си монетката, която му бях дала.

— Да кажем, че ти вярвам. Изглежда прекалено скъпо за шегичка.

— Нима?

— Златото е четиринайсет карата с примес на сребро. Проверих го лично, после го дадох и на бижутер. Отливката е направена перфектно. И все пак доста неща не ми се връзват. Например като каза, че приличали на демони. Защо не съм ги… Чакай, те са същите като онези, дето изпотрошиха паркинга, нали?

— Да, точно същите. Е, имат малко по-различни физиономии, нали, както няма еднакви хора.

— И заради които всички решиха, че са изперкали, а пък не са? — продължи той със светнали очи. — Всъщност всички са си наред и това наистина се е случило?

Кимнах. Тошо изведе на лицето си усмивка — първо съвсем лека, но монотонно нарастваща с времето.

— Ето че започвам да разбирам…

Позволих си да се ухиля на свой ред и да го погаля леко по бузата.

— Знаех си, че мога да разчитам на научното ти любопитство. Той притвори очи за момент. После сепнато се отдръпна.

— Сега какво следва? — попита с делови тон, но виждах, че полага усилия да не се усмихва.

— Освен сесията ли? — подкачих го.

— Остави я сесията. Какво ще правят твоите, ммм… хора?

— Както ти обясних. Ще има открит процес без адвокати. Там.

— И какво се очаква от нас?

— Лилит каза, че няма да ни подготвя специално. Важното е да разкажем какво сме видели и чули. Да те предупредя, може и мъничко да ни поровят в мозъка. Обясних ти, че могат.

— Да, спомням си. И са ти казали, че не е опасно?

— Не много.

— Значи ни остава да седим и да чакаме — обобщи той. Кимнах му. По мои сметки имахме още няколко дни.