Снежана Ташева
Групата от Ада (33)

* * *

Денят беше обявен за неучебен от декана, за радост на студентите, които бяха разпуснати. Когато пожарната и полицията пристигнаха, нямаше и помен от дяволчета; бяха останали само безредиците, причинени от тях. Лилит вече беше чиста от саждите и преоблечена в панталон, но не ме питайте откъде го беше взела. Сигурно от Ада. Станчо беше изчезнал, така че тя говори с ченгетата, залепила на лицето си мила усмивка.

— Добър ден, госпожице! — криминалистът се огледа и предвид, че тя изглеждаше най-адекватна от всички наоколо, реши да говори първо с нея. Това му беше и грешката. — Може ли да ми кажете в общи линии какво стана тук?

— О, разбира се — ухили му се тя и за момент се чу странният звук от пуснато казанче. Криминалистът трепна. — Виждате ли, банда хулигани нападнаха университета и някой разби с бухалка една от тръбите на газификацията. Имаше малък взрив, пък и изтеклият газ може да е причинил халюцинации. Аз бях с маска — нагло излъга тя. Може и да съществуваха маски, дето да спрат изтичане на газ, само дето аз никога не ги бях виждала.

— С каква маска? — очевидно този тип не беше вчерашен.

— Експериментална. Бяха ми я донесли от чужбина, но един от хулиганите ми я открадна, преди да избяга. Нали ще успеете да го намерите и да ми я върнете? — попита тя невинно.

— Можете ли да ми го опишете? — Човекът отстъпи крачка назад.

— Висок, мисля, че чернокос, с бейзболна бухалка в дясната ръка. Имаше татуировка на същата ръка, но не видях каква.

— Благодаря ви, госпожице. — „За безполезното описание“, добавих си наум. Той я поразпита още малко за бандата, но не можа да изкопчи нищо полезно от нея.

Когато криминалистът погледна към мен, се престорих, че ми става лошо, и залегнах зад близкия храст. Никога не съм успявала да излъжа така добре.

Деканът и шефът пък бяха толкова объркани, че си търсеха диагнозите по интернет. Лилит поговори и с тях и се оттеглиха да ги успокоява на по чашка (или по-точно бутилка).

Видях ги да си поркат в кабинета на шеф-катедра, когато доцент Борисов ми каза да му занеса някакви документи. Помолих го първо да си проверя пощата на служебния му компютър, и докато набирах адреса, забелязах небрежно, че на него наскоро е била разглеждана статия за шизофренията. Не си беше замел следите.

Шефът и деканът гледаха Лилит все едно ей сега ще им съобщи всички тайни на света, а тя им наливаше щедро веднага щом им се изпразни чашата.

— Боби, ще пийнеш ли с нас? — попита лукаво.

— Не, благодаря. Нещо ме боли стомахът — отклоних аз предложението.

— Не могат да пият днешните млади, както ние пиехме едно време — деканът изхълцука. — Ама да си пийнем, докато още можем. Айде наздраве!

— Наздраве! — кимнах им аз и побързах да изляза от кабинета, преди да ме е хванало от изпаренията.