Снежана Ташева
Групата от Ада (29)

* * *

Строежът беше започнал практически веднага след като узаконихме покупката на земята. Оказа се, че шефът паралелно със сключването на сделката е наел архитект, който да му проектира основната сграда. Спомням си дори, че ми дадоха да погледна проекта още преди да е окончателно одобрен. Беше нещо фантастично — класически гръцко-римски стил, със затревени вътрешни дворчета.

На Тодор беше позволено да ме води до Пловдив, но не и да идва на мястото на строежа. Не че му трябваше — все още не беше нещо кой знае какво. Но ми беше неприятно, че не мога да му кажа нищо. Господин Асмодей, който имаше представа колко дълго продължават връзките ми, ми беше поставил изпитателен срок от три месеца, преди да разреши въобще да повдигна въпроса.

Една много ранна и тъмна съботна сутрин, когато с Тошо се излежавахме в апартамента на родителите му в Пловдив, Станчо ми звънна на пожар.

— Ставай, някой ни е прецакал строежа! Трябва бързо да огледаме щетите — извика той на един дъх в ухото ми.

Тошо се размърда до мен.

— Какво е станало? — прозя се той.

— Трябва да тръгвам бързо! — полузаспало и прогресивно паникьосвайки се казах аз. — Градският транспорт върви ли?

Той погледна стария будилник на нощното шкафче.

— Вече да. Ще те заведа до спирката — звучеше изморен, но и примирен, че пак няма да участва в това, което аз върша.

Смених автобуса на гарата тъкмо когато се развиделяваше, и успях да пристигна малко след изгрева. Станчо вече беше там, придружаван от Лилит и Данеел. Мястото на строежа изглеждаше все едно някой го е гръмнал с няколко десетки кила тротил — желязо и арматура стърчаха на всички посоки около кратера, който димеше. Явно не просто са искали да го взривят, искали са да бъде зрелищно.

Бях страшно ядосана, но и разстроена — спомних си как точно изглеждаше проектът на компютърната симулация, и ми стана жал.

Малко след нас пристигна полицията и започна да си навира носа навсякъде.

Станчо веднага вдигна телефона да се съветва с шефа. Аз бях наблизо и чувах иззвъняванията в околната тишина. Едно, две и отсреща му вдигнаха.

— Господин Асмодей, полицията дойде — докладва той. — Ще развалят всичко, но аз вече съм огледал, така че не се притеснявайте.

— Остави ги да правят каквото искат — отговори веднага шефът. Звучеше бодър, като че ли вече работеше под пълна пара. — Имам да довърша нещо и ще дойда да огледам лично. Някои неща не могат да се затрият, както добре знаеш.

— Да, господин Асмодей — съгласи се Станчо. — До после.

Затвори телефона и го пъхна в джоба на сакото си.

— Едва ли ще открият нещо — прошепна ми той. — Ако някой от нашия вид се е заел с това, няма да намерят нищо особено.

Кимнах му и скришом изтрих няколко сълзи от бузите си. Докато киснехме встрани от строежа по заповед на полицаите, пристигна господин Асмодей. Него поне нямаше да могат да го отстранят от местопрестъплението. С изключително компетентен вид той оглеждаше подробностите и задаваше на криминалистите въпроси за взривното устройство, чиито отговори със сигурност вече му бяха известни. След като документираха цялата ситуация със снимки и взеха проби, Станчо ми кимна да тръгвам. Не се подписах никъде като свидетел, но знаех, че господин Асмодей ще разчита на мен, както и на дяволчетата да помним всичко.