Снежана Ташева
Групата от Ада (28)

* * *

Тодор не беше никак доволен, че съм ходила до Пловдив без него. Аз пък бях успяла да поразпитам Лилит малко преди това и тя отрече да е правила нещо, за да му въздейства.

— Виж, Боби — беше казала тя. — Това, че изглеждаше различно, беше само поводът, както се досещаш. Ти му ставаш интересна и не мисля, че някой би могъл да подправи това усещане у един мъж. Поне не и аз. Не се обиждай, но си беше малко сивичка, като се запознахме. Пък и нямам особен интерес да събирам научната си ръководителка със смачкани типове като твоя Тошо. Ако беше Кларк Гейбъл, щях да си помисля.

Лилит се ухили с чаровната си усмивка и аз й повярвах. Имах ли друг избор? Това, което ме успокояваше, беше, че дяволчетата ми май не харесваха Тошо чак толкова и едва ли биха си мръднали пръста в негова посока, особено пък когато бях почнала да го забравям. А ако го беше направила конкуренцията, досега някой да ме е предупредил.

В това време Тошо продължаваше да мрънка и изобщо не беше усетил, че съм се отплеснала. Честно казано, не виждах какъв му е проблемът. Знаех, че е пловдивчанин, но не мислех, че ще се заинтересува толкова от едно седемчасово отскачане дотам, пет часа от които минали в път.

— Можеше да искам да те представя на родителите ми — недоволстваше той. — Защо не ми каза?

— Предния път прекарахме само два часа в града. Нямаше да има време.

— И все пак можеше да дойда с вас.

— Не мисля, че щяха да ти позволят, предвид, че не си наясно с проекта.

— Какво толкова тайно правите там, че не можеш да ми кажеш? — наежи се той. — Боби, да не би да си се хванала да работиш за военните?

— Не, не съм. Въпреки че си е моя работа, ако реша да работя за тях — троснах се аз. Той като че ли малко си отдъхна. — Но все пак не мога да ти кажа.

Тодор сви устни, но спря да упорства.

— Ще отидем някой друг път, само двамата. Обещавам.

— Напоследък си по-заета от мен — нацупи се той.

Защо когато нещата най-после започваха да се нареждат, трябваше да се окажа разпъната на кръст между трите ми основни приоритета — работата, Тодор и Пловдив? Тодор нямаше време, аз също вече нямах и само търчах насам-натам в опити да сколасам. Дори ми разрешиха да отскачам до Ада, когато имах да наваксвам с нещо, което мога да свърша и сама, или пък да поспя. Но пък това ме отдалечаваше физически от трите ми главни ангажимента.

Лабораторията в Ада беше отлична, но не можех да замъкна в нея половината екип — секретност и тъй нататък. Ставаше само за проверки и индивидуални експерименти. Въпреки че се раждаха доста хубави кристали. Веднъж си отгледах едно кристалче заради пробата — красиво синьо-зелено с преливащи цветове и високо може би пет-шест сантиметра. Но си остана в Ада — все едно щяха да ми позволят да го занеса на Земята; а може и да се разпаднеше по пътя. Не успях да го повторя в университета.