Снежана Ташева
Групата от Ада (25)

* * *

Началниците могат да са големи дръвници. И не говоря за официалния ми началник, доцент Борисов, а за господин Асмодей. Измъкна ме от топлото легло и от прегръдката на Тошо, за да пътувам за София, само за да може след това да ме прати за Пловдив.

Пътувахме двамата със Станчо, при това с влака. Не че имам нещо против влаковете, просто трябваше ли да се мъкнем три часа, като можеше да минем през Ада и да пристигнем за минутка? Той обаче ми обясни, че не било толкова лесно за телепортиращия, освен това го мързяло да отваря два портала, а и началството не гледало добре на използването на Ада като транзитен тунел. И въпреки че си спести да ми го каже, предположих, че за противниковата фракция би било по-трудно да проследи с какво точно се занимаваме по този начин.

Пътувахме още половин час с автобус, докато стигнем до края на града. Слязохме на спирка, която се намираше между някакви складове и кампуси на разни измислени университети.

— Мисля, че това място му липсва само табелка „На майната си“ — обадих се аз.

Станчо се подсмихна.

— И все пак, тук ще сме далеч от любопитни очи — замислено каза той. — Имаме достатъчно място за учебни сгради и общежития, има вода и ток. Какво друго може да искаме?

— Транспорт? Развлечения? Хора?

— Едно по едно и това ще стане.

Затраях си. Това място определено не ми харесваше, но пък аз бях пристрастна — твърде много ми напомняше селото на баба ми, където навремето ме влачеха против волята ми.

Станчо се обади на посредника, с когото трябваше да се видим, и му определи среща. Още половин час мъкнене до центъра. Седнахме в едно кафене на главната и зачакахме. Навън беше започнал да духа вятър и дори минималните джаули, които стигаха от слънцето до нас, изобщо не топлеха. В кафенето най-накрая се сгрях, а пък Станчо не показваше да има някакво особено отношение към студа.

Посредникът пристигна — поредният костюмар с куфарче. При това говореше по телефона, докато се приближаваше към нас. Аз го изгледах лошо и изведнъж от другата страна престанаха да му отговарят. Огледах се наоколо — никой не беше забелязал да се случва нещо странно. След това се обърнах към Станчо. Той ми се усмихваше.

— Да не би да ходите и на часове по физика, освен химията?

— О, да, разбира се — отговори ми той. — Тъкмо в момента учим електричество и магнетизъм.

Усмивката му беше лукава.

След като посредникът се опита (неуспешно) да набере същия номер, каза извинително:

— Май тук няма покритие.

Прибра „тутурутката“ и се здрависа със Станчо и мен.

Говорихме известно време за достойнствата на града и нашият пловдивчанин се опита да ни засипе с хвалбите си. Въздухът бил по-хубав, водата също, а пък нямало да намерим друг град с такива тепета като техните. След това се прехвърли на конкретния парцел. Докато продължаваше да реди суперлативи, на мен почна да ми става досадно и реших, че се опитва едновременно да ни приспи вниманието и да си създаде предпоставка да ни иска повече пари.

Погледнах към Станчо за потвърждение. Той само кимна.

— … В такъв случай много се радваме, че ще купим именно този парцел, и то с вас като посредник — прекъсна Станчо потока от думи. — Може ли да ви попитаме за цената?

— Разбира се, цената е два милиона.

— В левове? — обадих се аз.

— В евро — каза той, без изобщо да свали мазната усмивка от лицето си.

— Ама в интернет пишеше… — опитах се да възразя.

— Даваме ви един милион — заяви Станчо.

— О, това изобщо не стига. Такова възлово място, пък и водата и токът стигат до парцела…

Драматична пауза. Все едно имаше да казва някаква вселенска истина, а не цената на няколко декара кал до колене. Той си пое дъх престорено дълбоко:

— Милион и петстотин.

— Съгласни сме — отсече Станчо.

Стиснахме си ръцете и посредникът извади приготвената пачка документи. Двамата със Станчо изчетохме пълния текст. В движение той правеше забележки:

— Тук искам да пише „задължително“ вместо „с опция“… Нямате още разрешително за строеж, нали?… Ами тогава не го пишете това…

Посредникът се шашна, че и аз покрай него. Не знаех, че дяволчетата студенти разбират толкова много от право и договори. Интересно, щом Станчо знаеше всичко това, то тогава какво знаеха неговите началници? И защо пускаха нас, дребните риби, да договаряме нещо толкова важно?!