Снежана Ташева
Групата от Ада (23)

* * *

В средата на декември няколко души от групата, заедно с началника, заминахме на конференция. Кръжочниците не бяха с нас, а им бях оставила ключовете от лабораторията, което ме караше да ставам доста нервна на моменти. Съсредоточих се, колкото да изслушам по-важните доклади, както и да изнеса моя, след което излязох от залата, за да се обадя на Лилит за трети път и да я питам как вървят нещата в лабораторията и дали са успели вече да я вдигнат във въздуха.

Знаех, че се престаравам, но след случката с царската вода бях с няколко децибела по-нервна, когато ставаше дума за целостта на помещението, оборудването ми и прозорците. Знаех, че дяволчетата някак ще се опазят сами, но за другото не бях сигурна.

Докато пушех и разговарях със студентката ми по телефона, забелязах, че разни хора (предимно мъже) ме гледат странно. Чак тогава се сетих, че Лилит беше настояла да ме гримира, преди да тръгнем, и ми избра костюма с най-късата пола.

— Лилит, защо ме облече така? — шепнех аз, а от другата страна на линията се чуваше кикот. — Сега всички мъже ме зяпат.

И сякаш за да потвърдят заключението ми, изсипалите се от входа на залата още няколко носители на игрек хромозомата веднага се оцъклиха срещу ми.

— Здрасти — долетя до мен познат глас.

Тъкмо се готвех да отрежа нещастника, когато акълът ми събра две и две и се вцепених. Тошо. Някъде между опитите на дяволчетата да взривят лабораторията и кисненето из чакалните в Министерството на образованието бях успяла да забравя за него.

— Гледай да не вдигнеш нещо във въздуха. Оставям те. Чао — произнесох на скоропоговорка.

— Явно не ти е толкова неприятно да те зяпат — изкиска се тя в ухото ми. — Е, хайде, затваряй.

— Здрасти, Тошо — усмихнах му се нервно, ударих червената слушалка и прибрах телефона в чантата. Дали беше забравил за последния ни разговор? — Толкова ли е скучен докладът, че си решил да го пропуснеш?

— Нещо такова — неопределено каза той. — Твоят обаче не беше скучен. Почти не ме приспа.

— Каза човекът с доклада за амоняка — подразних го аз. — Добре, че не си си донесъл пробите.

— Туш — засмя се той.

Нервно смачках угарката във вътрешната повърхност на кофата за боклук. Толкова лесно ли ми се даваше той?

Посегнах да запаля нова цигара, но Тошо ме спря с жест.

— Стига си се тровила. Да идем да хапнем.

Ако това ми го беше казал който и да е друг, сигурно щях да се опитам да го навра в кофата. С Тошо обаче ми достави известно удоволствие. Надявах се все пак да не е решил, че може да си ме командва така, защото определено не беше познал.

Вечеряхме в едно ресторантче наблизо и за мое щастие, той не се опита да ме командва повече. Какво ставаше, защо изведнъж Тошо ме забеляза? Дали беше от грима на Лилит, или пък направо му беше бръкнала в мозъка? Когато се върна в София, я чакаше очна ставка с мен. Обаче какво щях да го правя сега? Не можех просто да го зарежа, едва ли щеше да ми падне пак, особено след отказ от моя страна. А можех ли да се съглася, ако наистина някой го беше обработил преди това?

Не, вероятно си въобразявах. Едва ли щяха да ме мъкнат при господин Везувио, ако и те можеха да свършат това. Пък и дори да можеха. Те ме смятаха за нещо като домашно животинче, което прави интересни номера. Съмнявам се, че биха си мръднали пръста да обработват Тошо само за моя кеф. А и самият Тошо — седеше срещу мен, усмихваше се срамежливо и се чудеше какво да каже. Не че съм експерт по дяволски вмешателства, но поведението му ми изглеждаше неподправено и искрено.

Когато ме помъкна към стаята си, вече бях решила — ще се отдам на щастието си, докато го има.

По пътя натам си припомних, че той нямаше съквартиранти. Колко удобно. За мен. Трябваше да е с друго момче от групата, но то не дойде. Ако Тошо не беше толкова важен, шефът сигурно щеше да му натресе някой студент, но все пак, Ph.D. и така нататък, не върви да го тормози.

Когато затвори вратата след себе си, Тошо най-накрая ме хвана за ръката. Прегърнах го и го целунах; той не бягаше особено. Какво ли щеше да каже Лилит, като види цялата история? Може би щеше да й хареса?

Изхвърлих тези мисли от главата си. Не стига, че бях прозрачна за тях, ами и да се съобразявам допълнително. Няма да стане.

Тошо ме държеше през кръста, сякаш го беше страх да ме пипне другаде. Пъхнах ръце под ризата му и го притеглих към себе си. С тези темпове една нощ нямаше да ни стигне изобщо.

Гърбът му беше топъл, а самият той миришеше приятно. Най-накрая плъзна ръце под сакото ми. Започнах да разкопчавам ризата му. Той ми се остави, така че аз съблякох и него, и себе си. Оставих дрехите на един стол. Бях само по бельо и чорапогащник.

Той не ми помагаше особено, но поне не пречеше. Накрая се наложи да го бутна към леглото — явно смяташе, че е положил достатъчно усилия, водейки ме тук.

Лежахме върху завивката и се целувахме и прегръщахме. Най-накрая Тошо се осмели да докосне корема и гърдите ми. Може да не са кой знае какви, но не са радиоактивни, сигурна съм. Приближавахме се все повече към съществената част, а пък аз нямах презервативи, никакви. Не очаквах нищо такова. Той също едва ли имаше, предвид репутацията му, че не се занимава с жени.

Е, ще му кажа да внимава, минала съм трийсетте и вече ми е време за деца, така или иначе. Само да не е сега, ако може.

Свалих наведнъж чорапогащника и бикините и ги сбутах откъм стената. След това дръпнах завивката.

— Студено ми е — казах му. — Искам да се завием.

Той се изправи, колкото да издърпам цялата завивка, и се притисна обратно към мен.

Започнах да изследвам съдържанието на боксерките му и той като че ли малко се сепна.

— Май съм отвикнал, не ми се е случвало в близките пет години — призна си. Сигурно и в предните пет не е било чак толкова често, помислих си аз. Типично за мен, да избирам най-заровените в работа мъже.

Но пък анатомията и физиологията му откликваха както се полага.

Смъкнах боксерките до коленете му, а той ги изрита надолу. Реших да не ги търся, сигурно си имаше чисти някъде из багажа.

Прокарах ръце отстрани по гръдния му кош. Не беше кльощав, но не беше и дебел. Имаше и нелоши мускули на ръцете, сигурно от мъкнене на оборудване.

— Боби, сигурна ли си, че го искаш?

„Тошо, да ти подаря една книга за езика на тялото?“

Вместо отговор взех ръката му и я насочих. И аз можех да усетя събраната влага.

— Ела насам — придърпах го върху себе си. — Не искам да съм отгоре.

— Щом се налага — отправи ми той типичната си леко срамежлива усмивка и се намести където му бях посочила.

Беше наистина приятно — тежестта, усещането, но предполагам, че основата си беше психологическа — от толкова време си мечтаех за него. И без това тези неща се случват основно в главата, а тялото е само инструмент.

И все пак… трудно ми беше да повярвам, че се случва наистина.

В един момент усещането стана толкова силно, че се развиках.

— Боби, моля те, по-тихо, имам съседи — меко каза той, но съдейки по усмивката му, простираща се от едното ухо до другото, мисля, че по-скоро се радваше.

Усещането минаваше през мен като някакво електричество, разпространяващо се бавно по тялото ми. Повиках още малко и се успокоих.

Тошо се претърколи до мен, аз хванах ръката му и я поставих на сърцето си. Блъскаше толкова силно.

Лежахме известно време неподвижно, докато топлина обливаше дланите и стъпалата ми.

— Благодаря ти — казах му искрено. — Я да видим сега аз какво мога да направя за тебе.