Снежана Ташева
Групата от Ада (17)

* * *

Хрумна ми една идея — защо да не обуча някой от дяволските студенти да ми помага? Вярно, бяха само първи курс, но отглеждането на кристали не беше толкова сложно.

Подпитах Лилит и Тамиел и те ми обясниха — можело, но само ако подпиша договор. Защо тези дяволи са така пристрастени към договорите? За целта трябваше да се срещна с господин Асмодей, който да го подготви. Тази среща ме караше да се нервирам — не знаех дали ще стигнем до съгласие, що се отнася до условията.

Той дойде в кабинета ми един следобед. Дали това беше жест от негова страна, за да не ме кара пак да се разхождам до Ада, или просто така му беше по-удобно, не можах да разбера.

Още щом влязох, го видях да седи на моя стол, зад моето бюро. Вярно, че в случая той беше шефът, но не ми хареса, че ми го показва така. Когато ме забеляза, той стана от стола и ми се усмихна. Заобиколих го, за да си стигна до мястото, и чак тогава успях да отговоря на усмивката.

— Момчетата ми казаха, че сте ме търсила — започна той любезно.

— Да — кимнах. — Нали не възразявате, ако запаля?

— Моля — посочи ми с жест той.

Извадих кутията — син Вайсрой, и докато се бърках за запалката, господин Асмодей щракна с пръсти и запали цигарата ми. Дръпнах веднъж, но моите собствени пръсти така трепереха, че заплашваха всеки момент да я изпуснат на бюрото. Побързах да я оставя в пепелника под предлог, че трябва да отворя прозореца. После отново се настаних срещу събеседника ми. Мълчанието беше започнало да се проточва твърде дълго, затова го попитах колебливо:

— Вероятно са ви казали и за какво ви търся? Разбирате ли, имам нужда от малко помощ в лабораторията…

— Разбира се. Но както знаете, тази помощ си има цена.

Мисля, че почти можех да видя рогата му.

— И каква е тя? — реших да кокетнича, като се правя на тъпа.

Изписах и подходящата усмивка на лицето си. Не ме беше страх от него, интересуваше ме само срокът.

Точно в този момент в стаята влетя, без дори да почука, колегата Тошо.

— Боби, имаш ли…? — започна той.

— Не, няма — отговори господин Асмодей, без дори да се обръща.

Стъписан, Тошо отвори и затвори уста, след което тръшна вратата след себе си.

— Искаше сярна киселина — каза ми демоничното началство още преди да го попитам. — Концентрирана.

— Аха.

Помълчахме още малко, докато аз допушвах нервно цигарата.

Извадих нова и той се пресегна да ми я запали.

— Двеста години — каза ми след малко, скръстил ръце пред гърдите си.

Зяпнах.

— Твърде много е — изгледах го почудено. — Аз просто искам помощ от тях като студенти, които за разлика от нормалните ми тъпанари ще се отнасят сериозно към работата.

— Мога да намаля до сто и двайсет и нито година по-малко — лукаво се усмихна той.

Чудничко, с двайсет процента повече, отколкото ми искаха, за да докопам Тодор.

— А в какво ще се състои работата ми през тези сто и двайсет години? — продължих да разпитвам, защото не можеше да се отърва така леко.

— Е, разбира се, че няма да ви пратим да миете казаните — поглади той гъстия си мустак. — Ще бъде нещо квалифицирано и научно. Дори бихте могла да свършите част от работата, докато сте още тук, ако научите достатъчно.

Това не звучеше толкова лошо. Какво друго бих правила в задгробния живот, освен да се занимавам с химия?! От друга страна…

Но все още се колебаете, нали? — изтръгна ме той от разсъжденията. — Нека ви дам една седмица да си помислите. Сигурен съм, че накрая ще се съгласите.

— Да, така ще е най-добре — отговорих аз. Това, че беше наясно с навика ми да си давам по седмица размисъл за по-трудните решения, изобщо не ме шокира.