Снежана Ташева
Групата от Ада (14)

* * *

Дойдох на себе си върху нещо като носилка — двама дяволски войници, този път без средновековните костюми, ме мъкнеха по коридорите на замъка. Над мен се надвеси женска глава и ми се усмихна, като видя, че съм се събудила. След това сложи пръст пред устата си. Едва ли имаше нужда, тъй като нямах сили да извикам. Беше облечена в мръснозелена военна униформа с пола, а черната й коса беше сплетена на плитка. Никога в последните два месеца не се бях радвала повече да видя Лилит.

Отначало замъкът около нас беше тих, но после започнаха да се чуват отделни викове и тропане на крака, а на няколко пъти Лилит май препъна някого. Разбихме в движение стъклото на първия етаж и излетяхме навън по инерция. Приземихме се право върху живите пики. Нададох вик — след ровичкането в мозъка ми бях станала свръхчувствителна към болка.

Към нас веднага се втурнаха поне десет гвардейци. Единият от носачите обаче махна по посока на земята, захвърчаха пръст и камъни, след което се озовахме в тунел, който се затвори след нас. Обаче защо гвардейците не ни последваха? Идея си нямах. Хрумна ми само, че някой не си е свършил добре работата в избора на пазачи.

Двете момчета ми помогнаха в пълзенето по тунела, който ми се видя безкраен. Може би час по-късно излязохме сред скалите и веднага се телепортирахме в друга част на Ада, която изглеждаше по коренно различен начин.

Намирахме се в нещо като почивна станция от социалистическо време и сякаш бяхме съвсем сами. Стълбищата с дебели килими, позастарялата мека мебел, полилеите с висящи от тях цветни стъкълца — това много приличаше на резиденция на някое бивше партийно величие.

— Лилит ще ви покаже стаята — разпореди се Станчо, който беше единият от носачите. Другият ми беше тотално непознат, дори и след като го огледах подробно.

Стаята беше луксозна по начин, познат от минала епоха. Леглото ми беше двойно, с дървени табли, на пода имаше паркет и дебел килим, а лампите бяха покрити с абажури от боядисано в бяло стъкло.

— Ще останете тук няколко дни, докато се съвземете — каза Лилит, докато ми показваше откъде се пали осветлението.

— Ама аз имам часове тази седмица! — запротестирах.

— Не се притеснявайте — усмихна се тя, — времето в Ада тече по-различно, отколкото на Земята. Човек може да се вмъкне тук и да прекара месеци, след което да се върне там в същия момент, в който е напуснал. Обратното също е възможно — да прекара тук секунди, а на Земята да минат векове. Всеки може да се научи да управлява времето си в Ада, но на повечето смъртни, както се досещате, това не е позволено.

Складирах информацията в изтерзания си мозък, за да се върна да я разчепкам по-късно, изритах обувките си в преддверието и се запътих към прозорците, покрити с плътни завеси. Дръпнах една от тях и пред мен се разкри малка тераса с изглед към огненото езеро.

— Уау! — захласнах се като първокласничка. — Много е красиво.

— А, нищо особено — махна с ръка Лилит. — Всеки ден го гледам от новата квартира.

— И все пак е хубаво. Както и тази сграда. Каква е тя?

— Резиденцията на Тодор Живков в Ада — лукаво се ухили тя. — Само че самият той не се задържа в нея, защото е много зает, така че едва ли ще го срещнете. Между другото, има басейн с топла вода на първия етаж. Ако се чувствате добре, мога да ви заведа да поплуваме.

— За плуване никога не съм уморена. Но нямам бански.

— Няма и да ви трябват. Тук всички са свикнали да минават и без тях.

— Добре де. Дано да няма много народ.

Лилит все пак държеше да ми покаже и банята, преди да слезем надолу. Имаше какво да се показва — собствена вана, която можеше да се настрои така, че водата да излиза от вътрешността й и дори да прави балончета. Бяха ми наредили и цял шкаф с огнени сапунчета и шампоанчета, както и пяна за вана „вулкан“ — с ефекта на истинска лава, но надявам се, не и температурата.

Излязохме от стаята — номерът беше 226 (също като радон-226^[1], а аз още нямах възможност дори да попитам за фона) — и се затичахме по стълбите, хванати за ръка. Тя ме преведе през няколко врати, докато най-накрая стигнем до съблекалнята. Докато свалях дънките и ризата си, наблюдавах как Лилит небрежно пуска униформата си на земята заедно с бялото бельо, което изглеждаше като извадено от устав. Тялото й беше съвършено — нито слабо, нито пълно — и бих се хванала на бас, че всеки мъж на земята, поставен на мое място, веднага щеше да й се нахвърли.

Минахме през съседната стая, която приличаше на гимнастическа зала, и Лилит ми показа някои упражнения за разгрявка. Изпълнихме ги голи, като че ли това беше най-нормалното нещо на Земята (или в Ада), след което изтичахме към басейна.

Помещението беше оформено като кратер на вулкан, пълен с топла вода. Имаше и топли камъни, на които да се излегнеш и да си починеш. Освен нас тук кибичеха още пет-шест души, хора и дяволи, които си плуваха из кратера или се изтягаха голи на камъните. Спрях нерешително, но Лилит ме побутна към водата. Двете скочихме вътре почти едновременно; оказа се съвсем не дълбоко, поне в този край. Като че ли и плътността беше малко над обичайната, защото можех да се задържам отгоре без никакви усилия.

— Лилит, трябва да ви попитам нещо — измрънках аз, гледайки надолу, за да не виждам лежащите по камъните. Ама тия наистина бяха голи. — Особено, при положение че се потапяме в тази… вода.

— А, да, забелязах — прекъсна ме тя. — Не се притеснявайте, няма никаква опасност. Явно някой си е направил шегичка.

Тя се усмихна насърчително. Предполагам, че избягваше да споменава името на началника си с лошо и затова се изрази така неопределено.

— Елате, ще ви покажа.

Заведе ме до табелка върху един камък, където пишеше всичко за минерализацията на водата, както и за изотопите в нея, а пък на дискретно място встрани имаше три брояча, явно за алфа, бета и гама. Единият показваше двайсет микрорентгена в час, другите два също сочеха в „безопасната“ част на ска̀лата. Малко се успокоих.

— Това е най-радиоактивното място, заради водата.

Бях забравила доста от нещата за броячите на радиоактивни частици, но нещо ме човъркаше, че гайгерът не хващаше излъчването на радона.

Лилит продължи да ми обяснява:

— За радона се използва дифузна камера, за бетата и гамата — гайгер^[2]. Искате ли да ги видите?

Не мисля, че успях да смеля всички обяснения — прекалено много ме болеше мозъкът, за да си припомням курса по дозиметрия и лъчезащита. Реших да й се доверя.

— Благодаря, мисля да постоя тук. — Останах в края на басейна, а Лилит отиде да плува.

Когато се върна, все още избягвах да гледам към голите тела около мен, което я накара да се засмее.

— Не се безпокойте, всички те са свикнали да ги гледат. Сексът също не е забранен в Ада, така че ако си харесате някого, само ми казвате и аз отивам и му излагам предложението ви.

Нагълтах вода и започнах шумно да кашлям.

— Не, аз нищо не искам — казах пресипнало. — Плуването ще ми е достатъчно.

— Наистина няма за какво да се безпокоите — потупа ме тя по гърба, от което захвърчаха пръски. — Напълно безопасно е. И зачеването се получава само след предварително планиране. Не съм биолог, но съм учила, че тук действа поле, което деактивира яйцеклетката и не й дава да се дели. Болести пък изобщо няма. Така че всичко е позволено.

— Благодаря — казах аз. Може и да бяхме на нейна територия този път, но това не й даваше причина да се разпорежда с мен като с домашен любимец. — Ако нямате нищо против, ще плувам до отсрещната стена.

Загребах водата и се отдалечих колкото можах по-бързо, а зад мен се носеше отслабващият кикот на Лилит.