Снежана Ташева
Групата от Ада (13)

* * *

Събудих се часове по-късно в килия два на три метра. Светлината си беше все същата — разсеяна и кървавочервена, идваща от единственото зарешетено прозорче малко под тавана. Лежах по гръб на груб дървен нар, а в другия край на килията имаше дупка в пода без никакви лигавщини около нея. И без отвратителната й миризма беше ясно за какво се използва. Пейзажът завършваше със стената-решетка, чийто огромен катинар се намираше близо до леглото ми.

Надигнах се от нара, главата ми се въртеше. Вонята ми подейства почти веднага и едва не повърнах на пода. Седнах предпазливо обратно и изчаках мисълта ми да се изясни. Бях пленница и нямах никакъв шанс за измъкване, това беше ясно. Но как трябваше да се държа? Дали нямаше да е по-добре да се съглася с исканията им, преди да са обърнали дебелия край? Дали изобщо имаше значение какво ще им кажа?

След петминутен световъртеж реших все пак да се държа и да не се съгласявам. Да правят каквото щат, казах си и полегнах обратно на нара.

Може би два часа по-късно чух стъпки, идващи от другата страна на решетката. Разнесе се и подрънкване на ключове. Без много церемонии някой отвори килията и ми каза да излизам. Подчиних се с нарастващо безпокойство — какво ли щеше да ме прави Рет този път?

Не бях в състояние да си представя и половината неща, които ми приложи. Показа ми най-ужасните образи, които можеше да измисли: трупове, зомбита, смъртта на близки хора; новото русо гадже-манекенка на Тошо; собственото ми кърваво самоубийство; и след това болка в най-чистия й вид — непоносима и ръчкаща като с тънка игла направо в мозъка ми.

Върнаха ме в килията с размътена глава и не много галантно ме проснаха върху нара. Малко след това загубих съзнание.