Снежана Ташева
Групата от Ада (12)

* * *

Всеки, който е ходил на катедрено събрание, знае колко успиващо може да се отрази то на човек. Особено ако той не участва в дискусиите и не е чак толкова заинтересуван от ремонта на четвъртия етаж или защо колегата Хикс е скъсал всичките си студенти предната сесия.

Така беше и с този съвет, където стоях на последната маса и прекарвах в полусън всичко освен гласуването, опряла дискретно лакти на масата и глава — на дланите си. Предната нощ бях спала само пет часа и просто не можех да се удържа будна, особено ако се заслушах в монотонния глас на началника ми, ръководителя на катедрата ни доцент Борисов.

Тошо седеше две маси пред мен и когато все пак успявах да си отворя очите, виждах единствено косата му. Това обаче не пречеше през главата ми често да минават мисли за него. Насън двойникът му, облечен в лабораторна престилка, дойде при мен с колба в ръка, обяснявайки ми как е синтезирал хубаво бяло вино, и ме канеше да пия от него. Тъкмо когато отпих, главата ми се залюля и се озовах в едно легло с него, а той смъкваше престилката си…

— Колеги, гласувайте — стресна ме гласът на доцент Борисов. — Който е „за“ ремонта на лабораториите, да вдигне ръка.

Опитах се сравнително координирано да протегна ръка нагоре. После сънят пак ме победи. Гласувахме и за други неща — незначителни промени в устава и подобни — и накрая ни пуснаха да си ходим. Отворих очи сънено, събрах си нещата и се насочих към изхода. Потискайки една прозявка, задминах истинския Тошо и с олюляваща се крачка се насочих към вратата.

— Извинете, търся госпожица Андреева — сепна ме тъничък гласец. Още един студент, който го мързи да идва на упражненията ми, помислих си, защото бях сигурна, че изобщо не съм и виждала физиономията му.

— Да, аз съм — отговорих.

— Бихте ли дошла с мен за малко?

Тук трябваше да ми светне червената лампичка, но бях твърде заспала, пък и не мислех, че някой студент може да ми направи кой знае какво в университета. Той ме поведе надолу по стълбите и отначало само го следвах, но по едно време попитах:

— Извинете, накъде точно ме водите?

— Ще видите — каза студентът, без дори да се обърне.

Вече преминавахме покрай стаята на портиера и аз му махнах за поздрав.

Приближихме външната врата. Престъпвайки през прага, се канех пак да попитам къде отиваме. Но вече беше късно — озовахме се на съвсем различно място, сякаш се бяхме телепортирали.

Погледнах рефлекторно назад, но вратата беше изчезнала. Вместо това навсякъде около мен се простираше равнина от изстинала лава, а на мястото на университета се червенееше езеро от огън и течни скали. Никак не се учудих, когато забелязах, че и придружителят ми се е превърнал в дяволче с рогца, копита и опашка, хилещо се пакостливо.

— Значи това е Адът — казах накрая. — Защо ме доведе тук?

— Шефът иска да ви види. Хи-хи-хи — изхили се тънко дяволчето, от което нервите ми се изопнаха. — Вървете напред. Освен ако не искате да се загубите.

Водеше ме по някаква пътека между скалите, която само то виждаше, а аз просто се препъвах подире му. Сърбяха ме и двете ръце да го плесна през врата, но не посмях. Със сигурност после щяха да ми го изкарат през носа. Треперех и се оглеждах постоянно, освен това се чудех дали Станчо ще ми се разсърди, задето съм последвала това същество. Вярно, не ме беше инструктирал да не говоря с непознати студенти, а и да беше, нямаше как да го спазя, но все пак ме глождеше вина.

Освен това спешно ми трябваше гайгер. Така и не разбрах дали радиационният фон наистина е над нормата, или просто господин Асмодей се е чудел какво да измисли. Известно време обмислях възможността да разбера какъв е фонът без брояч. Но растения и животни така и не се появиха, нито пък хора или дяволи, затова накрая се опитах да изхвърля мисълта от ума си. И без това не беше ясно дали ще оцелея след тази история.

След около двайсет минути вървене приближихме портите на голям каменен дворец, където сигурно се спотайваше въпросният началник. Дяволчето ме поведе право към вратата-решетка, където пазеха двама, вероятно почетни, гвардейци. Забавих крачка, за да ги огледам, но дяволчето намери начин да ме пришпори да вървя напред — в един момент открих, че просто не мога да намаля темпото. Успях само да забележа, че са облечени с оранжево-черни униформи и с тъмни средновековни шлемове на главата.

Дяволчето кимна на гвардейците, които не се помръднаха, бутна портата и двамата влязохме в голям двор, където се мяркаха много непознати за мен насаждения, които наум наричах „живи пики“, „шурикенчета“ и „стрелички“, и тук-таме някой дявол, облечен като гвардейците. Полза голяма, няма що. Никога нямаше да разбера дали има повишена радиоактивност.

Поведоха ме към вратите на замъка, после по безкрайните коридори и стълбища. Успявах да поддържам някакво темпо само поради мисловния контрол на дяволчето — иначе отдавна да се бях строполила в несвяст.

На всичкото отгоре ме накараха и да чакам в приемната на „шефа“, а секретарката му ме гледаше отвисоко през цялото време — можеше и да ме мъкнат против волята ми, но тя и само тя имаше право да ми каже кога да вляза.

— Моля, заповядайте вътре — хладно и надменно ме насочи към една врата. Беше красива, но за сметка на това адски надута. Нищо чудно, че Лилит не харесваше прелъстителките.

Станах от коженото столче и се затътрих към вратата. Дяволчето беше изчезнало нанякъде в момента, в който ме доведе тук. Явно знаеше, че не мога да избягам.

— Добър ден! — поздрави ентусиазирано дяволът зад бюрото. — Заповядайте, седнете.

Столът, който ми посочи, беше шедьовър на дърводелското изкуство — от естествена кожа и с голяма кожена облегалка. Приличаше на доста по-красивия брат на стола на господин Везувио. Бюрото беше тежко и дъбово, сигурно отпреди Ренесанса, а притежателят му изглеждаше като определение на думата „дявол“. Рогата само придаваха повече привлекателност на физиономията му, която беше като на фотомодел, а опашката и копитата се намираха извън полезрението ми. Имаше тънки мустачки като на Кларк Гейбъл, а и нещо в лицето му определено наподобяваше на него. Пропусна да се представи, но на мен не ми дремеше особено как точно се казва, затова наум му виках Рет^[1].

— Предполагам, знаете защо сте тук — заговори отново той, понеже аз си мълчах.

— Не, нямам никаква идея — отговорих с лека хладина в гласа, въпреки че този тип ме привличаше неустоимо. Той определено го осъзнаваше и бях почти сигурна, че ще се опита да го използва.

— Такава умна жена като вас? Съмнявам се — усмихна ми се дяволът.

„Ето, започва се“, помислих си. А на глас казах:

— Моля, обяснете ми. Опасявам се, че не съм толкова интелигентна, за колкото ме смятате.

Надявах се това да го подразни, но ако отговорът ми не му беше харесал, това не пролича по лицето му. Все пак си имах работа с професионалист. А най-лошото беше, че го харесвах. Мамка му.

— Тази година преподавате на една по-особена група студенти. — Той примигна с големите си черни очи. — Бихме искали да се откажете от тях. В замяна ще ви предложим изпълнението на едно желание напълно безплатно.

Оставаше само да се изясни какво искам. Да съм гадже на Тодор или да имам голям апартамент в центъра на София, вместо онази дупка, в която живеех? Или пък направо да емигрирам на Запад, някъде, където ще мога да правя наука…

Започнах да се усещам, че не просто си правя наум списъци с нещата, които искам, а целенасочено ми ровят в мозъка.

„Спри“, казах си и потокът от разсъждения се закова на едно място. „Искаш ли наистина да се откажеш от студентите?“ — това вече си беше моя мисъл. Трябваше да решавам, и то бързо.

Рет ме изчакваше с вежлив интерес, изписан на лицето. Явно наблюдаваше какво става в мислите ми. Затворих си очите, за да не ме разконцентрира. Не исках ли все пак да се откажа от тях, нашепваше ми едно гласче.

Изолирах го и претеглих двете възможности. Да изоставя Станчо, Лилит, Тамиел и колегите им? Щеше да ми е мъчно за тях. Щеше да ми е гадно, че не съм помогнала, когато имат нужда.

От друга страна, Тодор, апартамент в чужбина… „Не — каза ми вътрешният глас. — Трябва да си ги заслужиш.“ Трябваше да се държа и да не предавам Станчо и другите.

Добре, значи се изяснихме. Сега остава да го приложим на практика.

— Не мога да се откажа — казах на глас, след като погледнах Рет отново. Беше излишно дори да си отварям устата, но пък това за секунда разяри дявола. После той си възвърна самообладанието и се усмихна.

— Но има толкова много неща, които може да си пожелаете. — Стана и заобиколи бюрото. Можех да разгледам отблизо безупречния му костюм, правилните му вежди, белите му зъби.

Рет сложи ръка на рамото ми и, зарязал всякаква вербална комуникация, ми изпращаше образи направо в главата. Красиви мъже, които никога нямаше да имам, места, които вероятно нямаше да посетя, лаборатории, в които нямаше да работя. Или пък ако исках него, той ми внуши, че определено мога да го имам.

„Не“, беше единственото, което можех да му отговоря мислено. Усетих как увеличава мощността на прожектираните образи, в един момент ми призля и малко след това загубих съзнание.