Снежана Ташева
Групата от Ада (11)

* * *

Помещението приличаше на нещо средно между малък клон на банка и адвокатска кантора. Дяволът зад бюрото беше облечен с черен костюм, бяла риза и вратовръзка на червено-черни райета. Очите му изглеждаха миниатюрни, скрити зад очилца в стил Джон Ленън. Косата му оредяваше и аз се зачудих могат ли изобщо демоните да оплешивяват. Сигурно го беше направил нарочно, заключих накрая, за да играе по-добре ролята на дяволски чиновник. Тамиел прекрачи прага след мен и ме потупа окуражително по рамото. Имаше защо — чувствах се така, все едно съм на посещение при зъболекаря. Двамата седнахме на обикновените столове за посетители, а чиновникът се настани на кожен стол с висока облегалка и с делови вид извади пачка документи.

— Здравейте, аз съм господин Везувио — представи се той с професионалната усмивка на адвокат. — Доколкото разбрах от вашия придружител, бихте искали да спечелите сърцето на млад мъж.

— Да, правилно сте разбрал — казах и преглътнах. — Може би ще ми обясните по-подробно как може да се осъществи това?

— Разбира се — усмихна се той още по-широко и в усмивката му долових нещо много по-различно от мимиките, присъщи на господин Асмодей и дяволите химици. Като че ли самото му изражение подмамваше и очароваше. Ако един обикновен чиновник изглеждаше така, то какви ли бяха същинските прелъстители?

— Запозната ли сте с основната концепция за задгробния живот на душата? — попита ме той учтиво.

Поклатих глава.

— Значи трябва да започнем от понятието за душа. С него поне наясно ли сте?

Отново поклатих глава.

— Тамиеле, защо не й обясниш набързо, докато отида да си взема едно огънче?

— Добре — съгласи се той малко неохотно и плешивият чиновник ни остави сами в кабинета си. Погледнах за пръв път през прозореца, откъдето се виждаха отсрещните сгради. Тамиел все още мълчеше, затова станах и отидох до перваза. Няколко етажа по-надолу се простираше Витошка, цялата покрита с последните листа на дърветата. Колкото и нелепо да беше, все още се чувствах като учителка на Тамиел, а не като обикновена смъртна, придружавана от дявол в офиса на непонятна кръстоска между банкер и прелъстител.

— Хайде, кажи ми — усмихнах му се накрая. — Не се притеснявай.

— Ами, всъщност не е толкова сложно. Но на онези отгоре не им харесва така и затова го карат да изглежда като някаква загадка. — Той се понамръщи. — Имаме душа: това е онази частица от вас, която може да мисли и чувства самостоятелно. Биохимията ви подпомага тези процеси и осигурява присъствието ви в материалния свят. Нас тя засега не ни интересува. Душата може да съществува в няколко състояния — въплътена в живо тяло, почиваща, намиращата се в някой от множеството Райове и Адове. Тя е по подразбиране свободна, докато не се сключи някакъв договор за нея. Договорите обикновено траят крайно време и могат да се сключват за какво ли не — богатство, слава, власт, любов. Само че вече е много трудно да се открие посредник, осъществяващ сключването. Иначе досега лудите с кауза щяха да са превзели всички налични позиции.

В това време в кабинета влезе чиновникът, държейки в ръката си керамична чаша, в която се намираше малко газово-плазмено кълбенце, което приличаше на втечнено парче слънце. Значи това беше „огънче“.

— Договорът, който се предлага на вас, е сравнително краткосрочен.

Господин Везувио мълчаливо разлисти една дебела папка и я отвори на средата. После ми я подаде. В нея видях следния ценоразпис:

— Един милион долара — 500 години

— Диктаторство — 10 000 години

— Влюбване (услуга за мъже) — 300 години

— Влюбване (за жени — промоция) — 99 години

Повече не гледах, зашеметена от числата. Значи „само“ за деветдесет и девет години бъхтене и преливане на огън от празна кофа в продънена бъчва с пробита лъжица ми предлагаха цялото внимание на колегата Тодор. Не, това определено не ми харесваше. „Не искам да знам повече — помислих си трескаво, — искам да си ходя.“

— Нека дамата да си помисли още известно време — притече ми се на помощ Тамиел. — И ще се върнем по-нататък, за да си довършим обясненията.

— Както решите — с благ гласец каза господин Везувио и се облегна назад в стола си, докато някак си успяваше да отпие от малкото слънце.

— Може ли да полюбопитствам относно питието ви? — попитах учтиво.

— Стандартно огънче. Някаква плазма беше, нали, Тамиеле?

— Стабилна високотемпературна водородна плазма — отговори Тамиел. — Ако искате още информация, трябва да се обърнете към господин Асмодей за разрешение за преглед на класифицирана информация.

Беше ми любопитно колкото за самата плазма, толкова и защо не споделяха откритието си с нас. Но за това щях да питам по-късно, а не докато господин чиновникът ми подслушваше мислите.