Труман Капоти
Привет, непознатий

Време на действието: Декември 1977.

Място на действието: Нюйоркският ресторант Четирите годишни времена.

Човекът, който ме бе поканил на обяд, Джордж Клакстън, предложи да се срещнем в дванадесет, без да се извинява, че определя такъв ранен час. Във всеки случай скоро открих причината; не бях го виждал най-малко от година и през това време Джордж Клакстън, един умерен човек, макар и не заклет въздържател, се бе превърнал в неудържим пияч. В мига, в който седнахме, той си поръча двоен бърбън („Марка Дива пуйка, но, моля, без лед“) и след петнадесет минути бисира (още една двойна Дива пуйка).

Бях учуден, и то не само от неутолимата му жажда. Беше напълнял най-малко с тридесет фунта, копчетата на раираното му сако бяха готови да изхвръкнат, а лицето му, обикновено със здрав загар от джогинга и тениса, беше бледо, като на току-що освободен каторжник. Освен това носеше тъмни очила и аз си помислих: какво театралничене! Кой би казал, че Джордж Клакстън, най-обикновен човек със солидно положение на Уолстрийт, с жилище в Гринич или Уестпорт, или там някъде, с жена на име Гертруда или Алиса, или нещо такова, с три или четири, или пет деца, кой да предположи, че такъв човек ще се налива с двойни Диви пуйки и ще се маскира с тъмни очила!

Едва се сдържах да не го запитам направо: я ми кажи, какво се е случило с теб? Вместо това казах: „Как си, Джордж?“.

 

 

ДЖОРДЖ: Добре. Добре. Коледа. Господи. Не смогвам вече. Не чакай картичка от мен тази година. Никому не пращам.

Т. К.: Наистина ли? Картичките ти бяха такава традиция. Домът, семейството, кучето. А как е семейството ти?

ДЖОРДЖ: Увеличава се. По-голямата ми дъщеря има второ бебе. Момиче.

Т. К.: Поздравления.

ДЖОРДЖ: А, искахме момче. Ако беше момче, щяха да го кръстят на мен.

Т. К. (мисли: какво търся тук? Защо обядвам с този дерайлирал човек? Отегчава ме, винаги ме е отегчавал): Ами Алиса? Как е Алиса?

ДЖОРДЖ: Алиса ли?

Т. К.: Искам да кажа Гертруда.

ДЖОРДЖ (намръщен, раздразнено): Рисува. Нали знаеш, че къщата ни е на самия бряг на пролива. Имаме си наш малък плаж. Стои по цял ден заключена в стаята си и рисува, каквото вижда през прозореца. Лодки.

Т. К.: Това е хубаво.

ДЖОРДЖ: Не съм много сигурен. Завършила е колежа Смит, там изучават история на изкуствата. Преди да се оженим, рисуваше по малко. После престана да се сеща. Така изглеждаше. Сега рисува безспир. Безспир. Стои заключена в стаята си. Сервитьор, ще кажете ли на метрдотела да дойде с менюто? И още едно такова. Без лед.

Т. К.: Като англичаните, а? Уиски без лед.

ДЖОРДЖ: Имам отворен канал на зъба. Нервът не е умъртвен и не понасям нищо студено. Знаеш ли от кого получих коледна картичка? Майки Маноло. Богаташчето от Каракас, помниш ли го? Беше в нашия клас!

(Естествено не си спомнях за Майки Маноло, но кимнах и дадох вид, че да, разбира се. Не бих помнил и Джордж Клакстън, ако почти четиридесет години вече — откакто завършихме едно забележително невзрачно подготвително училище — той бе имал грижата да не се забравим. Беше добро, атлетично момче от охолно пенсилванско семейство; по нищо не си приличахме, но обстоятелствата ни накараха да сключим съюз — пишех му всички съчинения по английски и разбори на литературни произведения, в замяна на което той ми пишеше домашните по алгебра, а на изпит тайно ми подаваше листче с отговорите. В резултат на това четири десетилетия не можах да се отърва от едно „приятелство“, което изискваше всяка година-две да обядваме заедно.)

Т. К.: Човек рядко ще види жени в този ресторант.

ДЖОРДЖ: Това му харесвам. Другаде е пълно с кресливи курви. А тук има приятна мъжка среда. Знаеш ли, аз май че няма да ям. Заради зъба. Не мога да дъвча.

Т. К.: Яйца на очи?

ДЖОРДЖ: Имам да ти казвам нещо. Може пък да ме посъветваш.

Т. К.: Който се е вслушвал в съветите ми, обикновено е съжалявал. Все пак…

ДЖОРДЖ: Това започна през юни, миналата година. Тъкмо Джефри си беше получил дипломата — той е най-малкото ми момче. Беше събота, Джеф и аз бяхме на нашия малък плаж и боядисвахме една лодка. Джеф отиде горе до къщата да донесе бира и сандвичи и докато го нямаше, аз набързо се съблякох и влязох да поплувам. Водата беше все още студена. Истината е, че преди юли водата в пролива не е за истинско плуване. Но просто ми се искаше.

Навлязох доста навътре, после се отпуснах на гръб и се загледах в къщата. Наистина е хубава къща — гараж за шест коли, плувен басейн, тенис кортове; жалко, че така и не дойде — толкова пъти те канихме. Както и да е — водата ме носи, аз си мисля колко хубав е животът и изведнъж забелязвам — наблизо плава някаква бутилка.

Такава една от неоцветено стъкло, като от лимонада или газирана вода. Някой я запушил с тапа и я запечатал със скоч. Но виждам — вътре има лист хартия, нещо — пипано. Досмеша ме, правех такива работи като дете — повик за помощ в бутилки и ги хвърлях във водата: Помощ! Крушенец в океана!

И така, улових бутилката и изплувах на брега. Бях любопитен да видя какво има в нея. Оказа се бележка, написана преди месец от някакво момиче, което живее в Ларчмънт. Пишеше: Привет, непознатий. Казвам се Линда Рейли и съм дванадесетгодишна. Ако намерите това писмо, моля, пишете ми и ми кажете къде сте го намерили. Тогава ще ви изпратя кутия с домашни бонбони.

Работата е там, че когато Джеф дойде със сандвичите, премълчах за бутилката. Не знам защо, но премълчах. Сега ми се иска да му бях казал. Ако бях, може би нямаше да се случат тези работи. Но беше нещо като малка тайна, която исках да запазя за себе си. Шега.

Т. К.: Сигурен ли си, че не си гладен? Аз ще ям само омлет.

ДЖОРДЖ: Окей. Един омлет, много мек.

Т. К.: И тъй, ти писа на тази млада дама, мис Рейли?

ДЖОРДЖ (колебливо): Да. Да, писах.

Т. К.: И какво й писа?

ДЖОРДЖ: В понеделник, когато пак бях в кабинета си, преглеждах какво имам в чантата и намерих бележката. Казвам „намерих“, защото не си спомням да съм я слагал там. Беше ми минало през ума да пусна на детето една картичка — просто като мил жест, нали разбираш. Но същия ден обядвах с един клиент, който обича мартини. А ти знаеш — на обяд никога не пиех, пък и вечер не съм прекалявал. Но изпих две мартини и като се върнах в кабинета, главата ми се въртеше. И така, написах на това момиченце твърде длъжко писмо, не го издиктувах на диктофона или на секретарката, а го написах саморъчно: описах й къде живея, как съм намерил бутилката й, пожелавах й успех и добавях някаква глупост от рода на това, че макар да съм й непознат, от сърце й желая всичко хубаво.

Т. К.: Две мартини? Голяма работа!

ДЖОРДЖ: Сребърни куршуми. Така им казват на коктейлите мартини. Сребърни куршуми.

Т. К.: Какво ще го правиш този омлет? Не си го докоснал.

ДЖОРДЖ: Боже мой! Болят ме зъбите.

Т. К.: Много вкусно е наистина. За ресторантски омлет.

ДЖОРДЖ: След около седмица пристигна голяма кутия с домашни бонбони. Адресирано до кантората ми. Шоколаден фъч с пеканови ядки. Почерпих всички в бюрото и обясних, че го е направила дъщеря ми. Едно от момчетата каза: „Хайде де! Обзалагам се, че нашият Джордж тайно си има приятелка“.

Т. К.: А тя не беше ли изпратила и писмо?

ДЖОРДЖ: Не. Но аз й изпратих бележка, за да й благодаря. Съвсем кратка. Имаш ли да ми дадеш една цигара?

Т. К.: Вече години, откак престанах да пуша.

ДЖОРДЖ: Аз пък сега започнах. Но все още нямам навика да си купувам. Пуша от чуждите. Келнер, ще ми донесете ли пакетче цигари? Все едно каква марка, стига да не са ментолови. И още една Дива пуйка, моля.

Т. К.: Пие ми се кафе.

ДЖОРДЖ: Но получих отговор на благодарствената ми бележка. Дълго писмо. Наистина бях изненадан. В плика бе сложила и снимката си. Полароидна, цветна. Тя, по бански костюм, на плажа. Може да е била на дванадесет, но изглеждаше шестнадесетгодишна. Чудесно момиче, с къса къдрава черна коса й най-сините очи.

Т. К.: Отсенки на Хъмбърт-Хъмбърт.

ДЖОРДЖ: Кой?

Т. К.: Нищо. Герой от един роман.

ДЖОРДЖ: Никога не чета романи. Мразя да чета.

Т. К.: Да, знам. Нали аз ти пишех всичките литературни разбори. И какво обясняваше мис Линда Рейли?

ДЖОРДЖ (след като мълчи цели пет секунди): Беше много тъжно. Трогателно. Казваше, че отскоро живеела в Ларчмънт и нямала приятели, била хвърлила десетки бутилки във водата, но аз съм бил единственият, който съм й отговорил, след като съм намерил бележката. Била от Уисконсин, но баща й умрял, а майка й се омъжила; вторият й баща имал три свои дъщери и нито една от трите не я обичала. Беше писмо от десет страници, без правописни грешки. Казваше доста умни неща. Но звучеше наистина страдалчески. Надявала се отново да й пиша и ако отида с колата до Ларчмънт, да се срещнем някъде. Може би не ти се слуша — ако те отегчавам, кажи…

Т. К.: О, не. Продължавай.

ДЖОРДЖ: Запазих снимката. Всъщност сложих я в портфейла си. Заедно със снимките на другите ми деца. Нали разбираш — поради писмото започнах да си мисля за нея като за едно от децата ми. Това писмо не ми излизаше от главата. Същата вечер, когато се качих на влака за дома, направих нещо, което много рядко бях правил дотогава. Влязох във вагон — бара, поръчах си две уиски без вода и препрочетох писмото няколко пъти. Научих го наизуст. Когато се прибрах, казах на жена ми, че съм си донесъл работа за довършване. Затворих се в свърталището си и започнах писмо до Линда. Писах до полунощ.

Т. К.: Пи ли през всичкото това време?

ДЖОРДЖ (изненадан): Защо?

Т. К.: Може би има някакво отношение към онова, което си написал.

ДЖОРДЖ: Да, пих, и признавам, че писмото ще да е било доста развълнувано, но наистина се тревожех за това дете. Исках да му помогна. Писах какви грижи имат моите деца. Как Хариета имаше акне и нито едно момче не искаше да излиза с нея. Чак когато се подложи на козметични процедури, за да няма повече пъпки, нещата се промениха. Пишех й какви трудни мигове съм изживял и аз на млади години.

Т. К.: Ха! Аз пък навремето си мислех, че водиш идеалното съществуване на идеалния подрастващ американец.

ДЖОРДЖ: Показвах пред хората онова, което преценявах, че е за пред хора. Но сам си знам какво ми беше отвътре.

Т. К.: Не съм и подозирал.

ДЖОРДЖ: Около полунощ жена ми почука на вратата. Искаше да знае какво става с мен. Казах й да се връща в леглото, защото трябва да довърша спешно делово писмо и свърша ли, ще отида с колата до пощата. А тя — защо не изчакам до сутринта, дванадесет минавало. Избухнах. Женен съм от тридесет години и мога на пръсти да преброя колко пъти съм избухвал пред нея. Гертруда е една чудесна, чудесна жена. Обичам я от сърце и душа. Наистина, дявол да го вземе! Но й креснах: не, не може да изчака. Трябва да отпътува тази вечер. Много е важно.

(Един сервитьор подаде на Джордж пакет цигари, вече отворен. Той сложи една в устата си, сервитьорът му я запали, което впрочем не беше излишно, защото не виждам как би държал запалена клечка с треперещите си пръсти.)

И, боже мой, наистина беше важно. Защото чувствах, че не го ли пусна същата нощ, никога няма да го изпратя. Изтрезнея ли, ще ми се стори я твърде задушевно, я друго. А онова самотно, нещастно дете, което ми е разкрило сърцето си, как ще се почувства, ако не получи нито дума от мен? Не. Влязох в колата, отидох до пощата и щом пуснах писмото, щом то изчезна в тесния прорез, аз се почувствах твърде уморен, за да карам обратно до вкъщи. Заспах в колата. Когато се събудих, беше се зазорило, но жена ми спеше и не ме усети, че се прибирам.

Едва имах време да се избръсна и преоблека, преди да хукна, за да хвана влака. Докато се бръснех, Гертруда влезе в банята. Усмихна се, не спомена за снощната ми невъздържаност. Но държеше портфейла ми и каза: „Джордж, ще дам да увеличат снимката на Джеф от училищното им тържество, за да я изпратим на майка ти“ и започна да рови между снимките в портфейла ми. Свари ме неподготвен, когато ме запита внезапно: „Кое е това момиче?“.

Т. К.: И това бе младата лейди от Ларчмънт?

ДЖОРДЖ: Трябваше още тогава да й разкажа цялата история, но аз… Както и да е, излъгах я, че е дъщерята на един от хората, с които съм се сприятелил, докато пътуваме до града със същия влак. Казах, че я е показвал на другите ми спътници, но я забравил на бара. Затова съм я сложил в портфейла си — да му я дам, като се срещнем във влака. Garçon, un autre de Дива пуйка, sʼil vous plaȋt?

Т. К. (към сервитьора): Този път да е малка.

ДЖОРДЖ (с неприязнено учтив тон): Искаш да кажеш, че много съм пил ли?

Т. К.: Ако ще се връщаш в бюрото, да.

ДЖОРДЖ: Само че няма да се връщам в бюрото. Не съм ходил там от началото на ноември. Те знаят, че съм получил нервен срив. Претоварване с работа. Изтощение. Те знаят, че спокойно си почивам вкъщи под нежните грижи на любещата съпруга. Която се е затворила в стаята си и рисува картинки с лодки. Една лодка. Все една и съща. Все тя.

Т. К.: Джордж, отивам до тоалетната.

ДЖОРДЖ: Да не би да искаш да ми избягаш? Да избягаш от стария си съученик, който ти пишеше на листчета отговорите по алгебра?

Т. К.: И въпреки това ме скъсаха! Ще се върна след минутка.

(Нямах нужда да ходя до тоалетната, имах нужда само да си посъбера мислите. Липсваше ми решителността да се измъкна от това място и да се шмугна незабелязано в някой кинотеатър, но нямах никакво желание да се връщам на масата. Измих си ръцете, сресах се. Влязоха двама мъже и се изправиха пред писоарите. Единият каза: „Онзи приятел здравата се е заредил. По едно време ми се стори, че го познавам“. Другият отвърна: „Не може да се каже, че е съвсем непознат. Това е Джордж Клакстън“. — „Не е възможно!“ — „Няма как да го сбъркам. Нали ми беше шеф.“ — „Но, боже мой! Какво се е случило?“ — „Има две версии.“ След това двамата замълчаха, може би стеснени от присъствието ми. Върнах се в салона.)

ДЖОРДЖ: Ти все пак не избяга.

(Всъщност изглеждаше поуспокоен и поизтрезнял. Беше в състояние да запали клечка кибрит и да я поднесе към цигарата си без особени затруднения.)

Готов ли си да чуеш останалото?

Т. К. мълчи, но кимва насърчително.

ДЖОРДЖ: Жена ми не каза нищо, само пъхна снимката обратно в портфейла. Продължих да се бръсна, но се порязах два пъти. Забравил бях какво е истински махмурлук, отдавна не ми се бе случвало. Потя се, а пък ме присвива, като че се опитвам да изакам ножчета за бръснене. Пъхнах бутилка бърбън в чантата и щом се качих на влака — право в тоалетната. Първата ми работа беше да накъсам снимката на парченца и да я хвърля в клозетната чиния. После седнах на тоалетната и отворих бутилката. Отпърво ме задави. А вътре — адска горещина. Ще речеш, че си в пъкъла. Но след някое време започнах да се успокоявам и да се чудя: добре де, за какво чак толкова се притеснявам? Да съм направил нещо нередно — не съм. Но когато се изправих, видях късчетата на полароидната снимка още да плават в чинията. Пуснах водата и парченцата от снимката, главата й, краката й, ръцете й, се завъртяха и главата ми се замая: почувствах се като убиец, който е взел нож и я е нарязал на парчета.

Когато приближихме централната гара, дадох си сметка, че не съм в състояние да си върша работата в кантората, затова отидох пеша до Йейл-клуб и си наех стая. Обадих се на секретарката и й обясних, че трябва да замина за Вашингтон и ще се върна на следващия ден. След това позвъних вкъщи и съобщих на жена ми, че се е случило нещо непредвидено, имам важна работа и ще нощувам в клуба. После си легнах и си казах: ще спя цял ден; ще опъна една хубава дълга глътка да се отпусна, стига съм бил такъв натегнат, и ще спя. Но не можах — не можах поне докато не пресуших бутилката. И да знаеш какъв сън после му ударих! До десет сутринта на другия ден.

Т. К.: Около двадесет часа.

ДЖОРДЖ: Нещо такова. Но когато се събудих, чувствах се, общо взето, добре. Имат един превъзходен масажист в Йейл-клуб, един германец, силен е като горила в ръцете. Той наистина може да те оправи. И така, взех една сауна, после масаж, ама щурмовашко мачкане ти казвам, и петнадесет минути под леден душ. Останах да обядвам в клуба. Не пих нищо, но ядох като вълк. Четири агнешки котлета, два печени картофа, спанак със сметана, кочан царевица, четвърт галон мляко, две купи боровинков пай.

Т. К.: Добре ще е да похапнеш нещо и сега.

ДЖОРДЖ (излайва остро, направо грубиянски): Млък!

Т. К. (мълчание).

ДЖОРДЖ: Извинявай. Това беше… как да ти кажа… все едно че сам си говорех. Все едно — забравил бях, че си тук. И когато гласът ти…

Т. К.: Разбирам. Както и да е. И тъй, наобядвал си се с апетит и си се почувствал добре.

ДЖОРДЖ: Точно така. Точно така. Осъденият се наобядва с апетит. Цигара?

Т. К.: Не пуша.

ДЖОРДЖ: Правилно. Не пуши. Години не съм пушил.

Т. К.: Чакай да ти я запаля.

ДЖОРДЖ: В състояние съм да се оправя с една клечка, без да подпаля заведението, благодаря. Та докъде бяхме стигнали? А, да, обреченият вече е на път за кантората, успокоен и свеж.

Беше сряда, втората седмица на юли. Същински горещник. Бях сам в кабинета си, когато секретарката ми се обади по интеркома, за да ми каже, че на телефона била някаква мис Рейли. Не се сетих веднага и запитах: „Кой? Какво иска тя?“. А секретарката ми отговори, че било лично. Чак тогава ми проблесна. Казах: „О, да, свържете ме“.

И чух: „Мистър Клакстън, обажда ви се Линда Рейли. Получих писмото ви. Най-милото писмо, което съм получавала. Чувствам ви като истински приятел, затова се осмелих да ви позвъня. Надеждата ми е, че ще можете да ми помогнете. Защото се случи нещо и ако не можете да ми помогнете, не зная какво ще правя“. Нежен гласец на девойка, но така задъхан и възбуден, че трябваше да я помоля да говори по-бавно. „Нямам много време, мистър Клакстън. Обаждам се от телефона на горния етаж, а долу в хола мама всеки миг може да вдигне слушалката. Ето какво — имам едно куче, Джими. Шестгодишно е, но е много весело и живо. Мое си е още от времето, когато бях малко момиченце, освен него нищо друго нямам. Възпитано е като джентълмен. Не сте виждали толкова мило животно. Но мама иска да му даде нещо, за да заспи завинаги. Ще умра! Просто ще умра. Моля ви се, мистър Клакстън, не може ли да дойдете в Ларчмънт — ще ви чакам при отклонението на магистралата. Ще доведа Джими, а вие ще го вземете с вас. Ще го скриете, докато измислим какво да правим. Не мога да говоря повече. Мама се качва по стълбите. Утре ще издебна сгоден миг да ви се обадя, за да си уредим среща…“

Т. К.: А ти какво каза?

ДЖОРДЖ: Нищо. Тя затвори.

Т. К.: Но какво щеше да кажеш?

ДЖОРДЖ: Щом тя прекъсна, реших да й кажа „да“, щом пак се обади. Да, ще помогна на бедното дете да си спаси кучето. Това не значи, че трябва да го водя вкъщи. Ще уредя за една колибка там, където пазят домашни животни или нещо такова. И ако нещата не бяха взели друг ход, това и щях да направя.

Т. К.: Разбирам. Но тя не се обади повече.

ДЖОРДЖ: Келнер, за мене още едно от тези черните и чаша перие, моля. Да, обади се. И беше съвсем кратка. „Мистър Клакстън, съжалявам; измъкнах се незабелязано и ви се обаждам от една съседна къща, трябва да бързам. Мама откри вашите писма снощи, писмата, които вие ми писахте. Тя е луда, мъжът й също е луд. Мислят си най-различни страшни неща и първата й работа тази сутрин беше да отведе Джими, но не мога да говоря повече; ще се опитам да ви се обадя по-късно.“

Но вече не получих вест от нея — поне лично. Няколко часа по-късно ми се обади жена ми; да е било около три следобед. Тя каза: „Дарлинг, моля те, прибери се веднага щом можеш“ и гласът й беше тъй спокоен, че аз разбрах колко много е разтревожена; дори се досещах от какво, макар да се направих на изненадан, когато тя ми каза: „Тук има двама полицаи. Един от Ларчмънт и един от селото. Искат да говорят с тебе. Не ми казват защо“.

Какъв ти влак — не мога да чакам. Наех лимузина. Една от онези лимузини, които имат барче вътре. Не е много път, малко повече от час е, но успях да изгълтам доста сребърни куршуми. Не ми помогнаха особено; здравата бях изплашен.

Т. К.: Защо, за бога? Какво си сторил? Приятел от пен — клуба, далечният доброжелател.

ДЖОРДЖ: Де да беше така. Така ясно и просто. Както и да е, когато се прибрах, полицаите седяха в хола и гледаха телевизия. Жена ми им поднасяше кафе. Понечи да излезе от стаята, но аз казах: не, искам да чуеш всичко, каквото и да е то. Двамата полицаи бяха много млади и притеснени. В края на краищата не съм кой да е — състоятелен човек, виден гражданин, ходи на църква, баща на пет деца. Не се боях от тях. Само за Гертруда.

Ларчмънтският полицай описа как стоят нещата. Получил бил оплакване от мистър и мисис Хенри Уилсън, че тяхната дванадесетгодишна дъщеря, Линда Рейли, получавала писма с „подозрително естество“ от петдесет и две годишен мъж, а именно аз, и семейство Уилсън възнамерявали да подадат жалба в съда, в случай че не мога да дам убедително обяснение на поведението си.

Засмях се. О, добродушно, като Дядо Коледа. Разказах им цялата история. Как съм намерил бутилката. Казах, че съм отговорил само защото обичам шоколаден фъч. Смееха се, извиняваха се, не знаят къде да си сложат ръцете от неудобство и казват: нали знаете, в наше време на някои родители какво ли не им идва наум. Гертруда единствена не прие станалото като глупава шега. Без да забележа, тя бе напуснала стаята още докато съм обяснявал.

След като полицаите си отидоха, знаех къде ще я намеря. В онази стая, там, където рисува. Вътре беше тъмно и тя седеше на един стол с право облегало и се взираше в тъмнината. Каза: „Снимката в портфейла ти. Това е било момичето“. Отрекох, а тя: „Моля те, Джордж. Няма защо да лъжеш. Вече няма да има защо да лъжеш“.

Пренощува в тази стая и оттогава само там спи. Стои заключена и рисува лодки. Една и съща лодка.

Т. К.: Може би наистина си постъпил малко необмислено. Но не виждам защо така упорито не иска да ти прости.

ДЖОРДЖ: Ще ти кажа защо. Това не беше първото ни посещение от полицията.

Преди седем години при нас неочаквано изви снежна виелица. Прибирах се с колата и макар че бях близо до дома, загубих се на няколко пъти. Спирах и питах различни хора за пътя. Питах и едно дете, момиченце. Няколко дни по-късно полицията ни посетя. Не съм бил у дома, говорили с Гертруда. Казали й, че в неотдавнашната виелица един мъж, който им бил описан с външност като моята и с буик с моя номер, слязъл от колата си и неприлично се разголил пред едно момиченце. Наговорил му мръсни думи. Момичето казало, че написало номера на колата върху снега под едно дърво, а когато снеговалежът спрял, написаното било още четливо. Не можеше да се отрече — това бе номерът на моята кола, но историята не беше вярна. Убедих Гертруда, убедих и полицията, че момичето или лъже, или пък е сбъркало номера.

Но сега полицията дойде за втори път. За друго малко момиче.

И така, жена ми си седи в нейната стая. Рисува. Защото не ми вярва. Тя мисли, че момичето, което е написало номера на снега е казало истината. Аз съм невинен. Пред бога, заклевам се в живота на децата си, невинен съм. Но жена ми заключва вратата и спуска щорите. Не ми вярва. А ти?

(Джордж свали тъмните си очила и ги изтри със салфетка. Сега разбрах защо ги носи. Не за това, че бялото на очите му беше пожълтяло и кървясало. А защото очите му бяха като две разбити призми. Никога не бях виждал такъв траен отпечатък на болка, на страдание — сякаш бе завинаги белязан със скалпел. Беше непоносимо и когато той ме погледна, отвърнах глава.)

А ти вярваш ли ми?

Т. К. (пресяга се през масата, улавя ръката му и я стиска отчаяно): Разбира се, Джордж. Разбира се, че ти вярвам.