Катрин Панкол
Muchachas (9)

Стенният часовник на кафе „Сабарски“ току-що е ударил шест часа. Шест мощни и отмерени удара, които напомнят биене на гонг. В съблекалнята Калипсо сваля бялата си престилка, облича дебело кафяво палто, което закопчава до брадичката, скача в груби, жабешкозелени гумени ботуши. Увива четири пъти около врата си белия шал и пъха ръце във вълнени ръкавици. Сбогува се с шефа си Карл, със сервитьора Густав и си тръгва, тананикайки си. От шест дни работи в кафе „Сабарски“. Харесва й спокойната и уютна атмосфера, просторната, затъмнена квадратна зала, успокояващия мрак, в който може да се спотайва. Клиентите оставят големи бакшиши, които персоналът си поделя, като брои доларите с наплюнчени пръсти. Случва се тя да сервира на масите, но обикновено стои на бара. Там е по-приятно. Ръцете й са заети, докато умът й свободно се рее. Притваря очи, нагласява лъка, подпира с брадичка цигулката, набляга на някой акцент. Съставила си е цял каталог мечти и се понася на крилете им.

Днес не полетя на крилете на мечтите.

Днес Гари Уорд я заговори.

Непременно трябва да повърви пеша. Прекалено е щастлива, за да седи в автобуса. Ще се поразходи по Медисън авеню, искряща лента от светлини и лукс. Автобусът ще почака.

Гари Уорд дойде при нея, облакъти се на бара, погледна я право в очите. И тя не пламна от смущение! Не запелтечи. Не се изпоти. Само може би прекалено дълго бърса чашата от виенски порцелан и сигурно няколко влакънца от кърпата са полепнали по сребърния й ръб, но той нищо не забеляза.

Беше се научила да не се изчервява.

Дълбоко си поема дъх, бавно издишва и си представя красиво, невъзмутимо момиче с високомерен поглед. Вдишва красавицата и издишва изпотеното момиче с острата муцунка. И трябва да си признае, че става! Няколко минути са напълно достатъчни, за да изтрият петната, избили по шията и плъзнали чак до деколтето. Цялата кръв от лицето й се оттегля и се събира на яркочервени петна в основата на врата и по гърдите. Изключително неприятно. Най-трудното е да се научиш да си поемаш въздух дълбоко, дълбоко, без да прекъсваш започнатия разговор или докато издържаш нечий поглед.

Всички момичета от Джулиард Скул са влюбени в Гари Уорд. Казват, че бил половин шотландец, половин англичанин, че ходел с някаква французойка, страхотна красавица от модните среди. Виждали са ги вечер в кафе „Люксембург“. Поръчват си червено френско вино и сплитат ръце. Казват също, че имал зелен кадилак „Елдорадо Биариц“ с оранжеви спойлери, който държал в гараж и го изкарвал само през уикенда. Ходел с любимата си до Хамптън. Танцували край басейна или разтопявали захарни пръчки в камината…

Твърдят, че Елена Харкова била луда по него. Искала да му завещае прекрасната си богаташка къща. Тя е ексцентрична милиардерка. Всяка година си избира някой млад пианист да го омагьоса. Преди три години си избра Гари Уорд и той продължава да живее в луксозната й къща.

За Гари Уорд се говорят всякакви работи. Много истини и много неистини, но до една прекрасни.

Той се движи по коридорите на училището, без да обръща внимание на зяпналите го момичета, на възбудените шушукания, които наелектризират атмосферата около него. Ходи облечен с неизменното си яке с качулка, изтъркан кадифен панталон, разноцветни ризи от „Брукс Брадърс“, вълнена шапка и ръкавици. Не е много приказлив. Не е от тези, които непрекъснато се усмихват, сякаш за да заявят: „Вижте ме колко съм красив, умен, полюбувайте се на трапчинките ми“. Рядко се усмихва, но усмивката му е красива и искрена. И момичетата от училището се разтапят.

Преди малко, когато се доближи до нея, тя си представи, че има чипо носле, хубави зъби, облечена е с парео, пие сок от кокосов орех и се разхожда по белия пясък сред виолетови и розови рибки. Ушите й заглъхнаха, кръвта се оттегли като мощна вълна, оставяйки плажа и лодките на сухо. Обикновено тя се вижда облечена в парео на белия пясък на плажа само когато допре брадичка до цигулката си.

Момчетата, общо взето, не я забелязват. Когато я настъпят, никога не й се извиняват. Пред нея обсъждат момичетата от училището, разменят информация, от която тя се изприщва, пламнала от смущение. Или говорят за музика и техника, за да се фукат.

Свиренето не е само техника, музиката трябва да звучи в ума и сърцето ти. Но трябва да имаш сърце… Онези момчета имат един и същи модел сърце, най-разпространеният. Моделът без фината настройка.

Като дангалака, който се възползва от това, че се беше обърнала с гръб към него, за да имитира канален плъх. Бе го видяла в отражението на прозореца и без да мигне, заби твърдите си като кокал пръсти в дланта си.

Знае, че прилича на плъх. Няма нужда непрекъснато да й го напомнят. С тази разлика, че плъховете се движат на глутници. А тя е сама. Не принадлежи към нито една група. Когато не е на училище, се затваря вкъщи, часове наред репетира в мазето или работи в кафе „Сабарски“.

Иска й се да може да си смени каросерията, както прави чичо й, автомобилен механик в Маями. Той преобразува старите автомобили в малки пъстри спортни коли, които приличат на близалки, когато напускат гаража.

Днес Гари Уорд я заговори. Гари Уорд сподели нещо с нея. Гари Уорд помнеше името й. Гари Уорд я гледаше с блеснали очи.

Край, нямаше го вече каналния плъх. Отсега нататък тя щеше да бъде Калипсо Прекрасната. Довечера ще си сготви пиле с ананас. Ще се наслади на всяка хапка, ще притвори очи и ще си представи концертите, които някой ден двамата ще дават заедно. Биха могли дори да направят общо турне… Иска й се да задържи щастието. Ако се постараем повече, можем да накараме щастието да продължава дълго. Тя ще разучи Кройцеровата соната и щастието ще се разрасне, ще се раздуе като голям балон, готов да се спука.

Тя старателно събира малките парченца щастие.

Гари Уорд, облакътен на бара на кафе „Сабарски“, е едно огромно щастие. Сърцето й тупа в ушите. Опитва се да не се усмихва, за да не заприлича на идиот. Стиска устни, но уви. Най-трудното нещо на света е да не се усмихваш.

Затова се отпуска и се разсмива.

Иде й да се развика, но без да вдига много шум, да разцелува хотелския прислужник, който й спира такси.

Слиза пред хотел „Карлайл“ и се нарежда на опашката за автобуса. Живее в малка стая в сърцето на Харлем, в най-горната част на града, на 110-а улица и „Медисън“. Преди това тук са живели пуерториканците. Оттогава са останали малки градинки, беседки, покрити със зеленина, шарени колиби с цветни гирлянди, пещери, гипсови градински джуджета. Кварталът напомня на слънчев остров. Стига леко да притворим очи. Наела е една стая за няколко долара при мистър Дж., който е бил приятел на дядо й. Едно време са свирели в един оркестър. Обикаляли навред: Сан Франсиско, Филаделфия, Маями… В замяна тя глади и пазарува в събота сутрин. В стаята й има малък електрически радиатор, от онези старите модели, в които пускаш монети през процепа. Затова винаги трябва да й се намират дребни.

Мистър Дж. казва, че бил братовчед на великия Дюк Елингтън. Когато Дюк починал, той бил на двайсет и пет. Твърди, че в мазето, в което тя репетира, се помещавало старото студио на Дюк, че Фатс Уолър и Сидни Беше също сядали да посвирят там долу. Мистър Дж. е много елегантен. Също като Дюк. Носи обувки от крокодилска кожа, слънчеви очила, златен ланец и филцова шапка с широка периферия. Разхожда се по улицата и чака някой да го покани на чашка. Случва се да се прибере пиян, да си забрави ключовете, понякога да се разкрещи. Никога не я е докосвал с пръст.

Калипсо се взира в светлините на хотел „Карлайл“, в белия свод във форма на кралска корона над входа, обточен с фино изработена медна рамка, в чимширените топки от двете страни. Там е застанало едно много красиво момиче. То поглежда нагоре към небето, тръсва глава и гъстата му лъскава коса сякаш пламва. Бялата светлина се отразява в златистите къдрици и наоколо заискряват стотици малки пожари. В следващия миг с едно-единствено движение на главата момичето връща косата си в предишното положение. Със самочувствието на жена, убедена, че има право да се гордее с всяка част от тялото си. И че всяка част от тялото й е длъжна да й се подчинява безпрекословно.

Погледът й се плъзва по Калипсо и я изтрива от картината.

Възхитена, Калипсо я проследява с очи. Как ли се чувстваш, когато си толкова красива! Учудваш ли се всеки път на отражението си в огледалото? Свикваш ли? Случва ли ти се да си кажеш, че си погрозняла? Имаш ли неосъществени мечти?

Автобус М2 спира до тротоара. Калипсо се присъединява към чакащите и се качва. Стиска между пръсти картата си за метрото и автобуса. Пъха я в процепа, отзад я бутат да се придвижва по-бързо.

Тя се извинява с усмивка. Съжалява, наистина.

Днес Гари Уорд се бе облегнал на бара и я бе заприказвал.