Катрин Панкол
Muchachas (7)

Ортанс скучаеше в нюйоркския си кабинет. Беше добре платена, без съмнение, дори много добре платена, но скучаеше. Всички не спираха да й повтарят, че на нейната възраст подобен успех бил не-о-чак-ван.

Което звучеше в ушите й като от-чай-ва-що.

За да я запази като сътрудник, Франк й беше предложил да представя два пъти годишно една колекция „капсула“, както се казва на модния жаргон. С други думи, няколко модела в ограничена бройка, които излизат на пазара в срок от няколко дни до една, максимум две седмици. Четири модела, създадени от нея, бяха показани на модната преса от цял свят. Четири модела, които се разграбиха като топъл хляб. Бяха изкупени без остатък за по-малко от петнайсет дни. Една вечерна рокля, едно палто, един костюм с панталон, един панталон тип корсар с горнище.

— Е, ще продължиш ли производството? Ще наводним ли пазара? — обърна се тя към Франк, ликуваща.

— Не, скъпа моя, това е колекция капсула и както подсказва самото й наименование, става дума за ограничен брой дрехи, които изчезват, докато се огледаш… при условие че са сполучливи. Идеята на модела от този вид колекция е да събуди желанието на клиентките, а не да се продава целогодишно. Жените го зърват, той ги грабва и те си го купуват. Защото знаят, че утре няма да го има. На същия принцип работят и в H & M, можеш да провериш.

И той беше махнал непринудено с ръка, сякаш искаше да каже: всичко е прах, всичко е ефимерно, такава е нашата съдба, амин. Жестът никак не й се понрави.

— Знаеш, че имам талант, а не ми помагаш.

— Ти имаш талант и аз те използвам, без да те ограничавам. Ти правиш това, което искаш, Ортанс. Какво друго ти трябва?

— Да ми помогнеш да създам собствена модна къща. Това е нищо за теб и за твоята корпорация.

— Да приема ролята на твой банкер?

Тя седеше на ръба на бюрото му и го гледаше право в очите.

— Да.

— А какво ще получа в замяна?

— Моят огромен талант. И процент. Ще се наложи обаче да го обсъдим.

— Само това ли?

— Вече направих един жест за теб.

— Не се заблуждавай, Ортанс, в Ню Йорк, Париж, Лондон и къде ли не има стотици като теб. Момчета и момичета с талант и желание за успех. Достатъчно е само да се наведа и да…

— Но аз не съм като другите. Аз съм единствена и неповторима.

— Ти не ми отговори… Какво ще получа в замяна?

— Не желая да ти отговоря.

— В такъв случай… няма какво да искаш.

Той отново бе забил нос в книжата си, показвайки, че слага край на разговора.

— Трябва да се чукам, за да пробия, така ли? — бе попитала тя, прокарвайки ръка по многобройните дрънкащи гривни на дясната си китка.

Въображението й беше изумително дори по отношение на гривните.

— Сега вече ставаш вулгарна…

— Говоря вулгарно, но не мисля така, в това е разликата между мен и теб.

— Все тая. Ти се нуждаеш от мен, не аз от теб!

— Не съм толкова сигурна… Помисли. Всичко, което създавам, се продава като топъл хляб. Видях оборота, Франк, не можеш да ме залъгваш.

Той я погледна стреснато и измънка:

— Имаш оборота, така ли? Кой ти го даде?

— Имам го и мога да се оправям с цифри. Не можеш да ме прецакаш. Вие спечелихте пари благодарение на мен. Аз не получих нищо за моите модели. Нищо! Вие имате нужда от мен, отдавна сте на пазара, започвате да се задъхвате, а аз съм млад талант, преливащ от идеи, и се трудя самоотвержено. И какво получавам? Нищо. Писна ми.

— Аз те доведох в Ню Йорк. Аз те взех на работа. Плащам ти много добри пари.

— Защото имаше сметка и не бяха твоите пари, а парите на дружеството.

— Отнесох се с теб като с кралица. Представих те на целия град, водих те къде ли не. Ти не ми каза едно благодаря!

— А защо трябва да съм ти благодарна? Ню Йорк не е върхът на световната мода. Париж или Лондон са хиляди пъти по-интересни и ти го знаеш много добре. Няма какво да спечеля тук. Освен ако ме оставиш да работя свободно, ако ми протегнеш ръка, ако ме финансираш… В противен случай…

— В противен случай?

— Ще си тръгна. Това не е заплаха. Повече не мога да стоя и да гния тук. Ще ми излязат гъбички между пръстите на краката. Аз струвам повече от това, което ми предлагаш.

Той си играеше с папката, подви единия й край, заглади го и го сряза с нокът. Колебаеше се. Ясно й беше какво мисли. Дали веднага да й посоча вратата, или да изчакам още малко? Готвя две колекции. Момичето е страхотен талант, но е прекалено амбициозна. А дружеството не разполага с толкова пари. Един ден ще се видя принуден да я освободя.

Тя видя поражението си в погледа му.

Не искаше той да я уволни. Можеше да преживее едно поражение, но не и едно унижение.

— Ще ти помогна — добави, — сама ще напусна.

— Ще съжаляваш!

— Напротив, предизвиквам си късмета. Аз живея в настоящето, ще успея и без теб.

— Ще се издъниш! Ще ме молиш да те взема отново. Но когато дойде този момент, не си прави труда да ми изпращаш биографията си!

Бе излязла от кабинета му, тряскайки вратата.

Беше прекалено развълнувана, за да може да мисли.