Катрин Панкол
Muchachas (49)

— Не се получи, нали? — пита Стела, хапейки кокалчетата на пръстите си.

— Не — потвърди Едмон, мачкайки отново края на вратовръзката си. — Нямаше как да се получи. Нали всяка вечер лягах отгоре й, увит в чаршафа, вземах я в обятията си, вдишвах аромата й, говорех й тихо, повтарях й, че не бива да се страхува от мен, че аз желая единствено да е щастлива, свободна, че през ума ми изобщо не минава мисълта да я насилвам. Тя отвръщаше, да, но… но. Ако не стане, той ще ме убие. Отвръщах й, че много преди да я е докоснал, аз ще съм я отвел и скрил на сигурно място. Тя се усмихваше, обясняваше, че било невъзможно, после добавяше, въпреки всичко си много мил.

Не бях мил, бях лудо влюбен.

Имах готов план. Щях да наема апартамент в Париж и да я отведа някоя нощ, докато той се налива в кафенето в компанията на Жерар и Жерсон, а Фернанд спи непробудно.

Отидох в Париж, наех малък апартамент на улица „Асомпсион“ в един тих квартал. Върнах се и разбрах, че Рей е заминал в командировка в Испания.

За капак Леони беше изчезнала!

Къде ли не я търсих. Не смеех много да разпитвам, за да не се разкрия. Стигнах дотам, че започнах да си въобразявам, че я е убил, преди да замине. След като не е успяла да забременее, той й е видял сметката.

Един ден я зърнах най-неочаквано в „Карфур“. Прибираше покупките си на касата. Придружих я до колата й. Тя ми благодари и добави, че повече не бивало да ни виждат заедно. Каза го с известна доза кокетство.

В поведението й се долавяше нотка на безгрижие и радостно оживление. Беше се променила. Червилото й беше добре нанесено, носеше бретон, на дясното й ухо висеше интересна обичка.

Обясних й, че съм намерил апартамент в Париж. Двамата можем да избягаме, възползвайки се от отсъствието на Рей. Добавих, че не искам нищо от нея, че е свободна да разполага с апартамента както пожелае. Аз ще поема всички разходи, няма за какво да се притеснява. Тя повтори няколко пъти, не, Едмон, не настоявай, остави ме. Сякаш бях станал неудобен. Постави ръка върху моята и мило ми заяви:

— Вече не е актуално. Забрави ме. Чувствам се прекрасно.

Беше ужасен шок. Стоях и зяпах глупаво с ключовете от апартамента.

Обърнах се и си тръгнах.

Този ден на паркинга на „Карфур“ я проклех.

Скоро след това научих, че е бременна.

Полудях. Номерът на Рей беше успял. Щеше да става баща. Отново бе спечелил. Той винаги печелеше. А аз бях жалък неудачник.

Побеснях. Тогава се сбихме с него в кафенето.

На другия ден видях Соланж на гарата. Оказа се, че и двамата отиваме в Париж. Помогнах й да си подреди багажа в мрежата. След три месеца се ожених за нея. След една година се роди Жюли.

Това е, сега знаеш всичко.

 

 

— Много сте изстрадали — отбелязва Стела. — В тази история всички страдат.

— Повече не исках да чуя за тях двамата. Отбягвах ги, запушвах си ушите. Не желаех да бъда жалкият нещастник, когото бяха изиграли. Тя можеше да ми се довери. Знаеше, че я обичам.

— Срещнала е онзи мъж. Видяла е в него своето спасение. Ударът трябва да е бил жесток за нея.

— Бил е мръсник. Човек не изоставя жена като майка ти!

— Той не я е излъгал. Помолил я е да го чака. Може да е бил искрен. Никога няма да узнаем. Умрял е две седмици след като са се разделили. Така и не разбрал, че е бременна.

— Аха…

Той изглежда изненадан и повтаря:

— Петнайсет дни… вярно ли е? Откъде знаеш?

— Пише го в книгата, която прочетох на Леони. Написала я е дъщерята на Люсиен Плисоние. В благодарностите тя отдава почит на баща си, починал на 13 юли 77-а.

— Сигурна ли си?

— Да.

Той си прочиства гърлото, поглажда панталона си, не знае къде да дене ръцете си, очите му блуждаят по паркинга в търсене на точка, в която да се вкопчи.

— Слушате ли ме?

Той се сепва, хвърля й объркан поглед. Бавно се овладява.

— Слушам те.

— През повечето време ви бях сърдита. И вие бяхте като всички останали…

— Ти си добро момиче, Стела.

Тя завърта контактния ключ. Двигателят се задавя, но след секунди заработва нормално.

— Тази нощ ще остана на пост пред вратата на стаята й — заявява Куртоа. — Утре ще обмислим какво ще правим по-нататък. Не трябва да я оставяме сама. Крайно време е да престанем с тези глупости!

Слиза от камиона, махва й с ръка. Повтаря, стая №144 на първия етаж, така ли беше? Тя кимва и потегля.

Иска само да си легне и да заспи.

Утре ще мисли отново за цялата история.