Катрин Панкол
Muchachas (4)

Градските тротоари са сиви, небето е почти бяло. Сградите приличат на ледени кубчета, забити в асфалта. Скоро ще завали сняг. Някоя силна буря ще парализира града. Минувачите ще пискат, уплашени, такситата ще се плъзгат безшумно. Пресният сняг ще издава мекия звук на раздробена вафлена кора, преди да се превърне в откровена каша. Един обикновен месец януари. Денят преваля и вечерта се спуска над Парка. Градът се превръща в черно-бял филм.

Той ми лази по нервите! Ама как само ми лази по нервите! Ортанс чака светофара да се смени и пресича на червено. Вдига очи: 79-а улица и Пето авеню. Ама той за какъв се мисли? За какъв се мисли той? Въпросът се превръща в рефрен и измества образа на Гари, който скача в таксито. Съжалявам, скъпа… Думите се въртят, издавайки странен скърцащ звук, който я влудява. Виж го ти, за какво се мисли тоя?

„За внука на кралицата“, шепне в ухото й един подигравателен глас. Съвсем логично, във вените му тече синя кръв, презрителна кръв. Ти си просто една прислужница, една крадла, на която запретва полите, когато му се прииска.

„Лъжа! Аз съм неговата любима, жената на неговия живот.“

Спира пред витрината на един антиквариат и се оглежда. Бавно се завърта. Дълги крака, тънка талия, източен, фин врат, който се показва от мантото, купено от битака, коса, падаща на тежки златисти кичури, млечнобяла кожа и толкова съвършено оформени устни, че й се дощява да ги целуне. Съвършена си, заявява тя на отражението си, елегантна, остроумна, необичайна, изключителна. Изпраща си една целувка и вече успокоена, се откъсва от витрината и продължава разходката си. За какъв се мисли? Чудя се! Сигурно е в кафе „Сабарски“, зает да драска любимите си ноти. Дори не ми звънна. Ясно: забравил ме е. Освен това яката на ризата му е винаги накриво. Винаги.

Станаха три години, откакто живеем заедно в уютния апартамент на Елена Харкова.

Елена Харкова не може да живее без акомпанимента на пиано в голямата си къща на 66-а улица, на ъгъла с „Кълъмбъс“. Всяка година иска от Джулиард Скул да й изпращат студенти, прослушва ги и избира най-добрия за частните си концерти. В замяна му дава безплатно един етаж от луксозния си дом. Така се беше запознала и с Гари. Бе отишъл да й изсвири андантиното на една от сонатите на Шуберт в ла мажор. Тя присви очи, прочисти си гърлото и кимна доволно, вземам го. Никакво задължение, освен да свири, широко отворил прозорците през лятото и капака на камината през зимата. Тя живее на втория и третия етаж, Гари и Ортанс на първия. Красива къща от бял камък и червена тухла с широк вход, в непосредствена близост до студиата на АВС. Апартаментът е просторен, с високи сводести прозорци, с еркери, с тавани от тъмно дърво, хубав паркет с широки ребра, камини, легла с балдахини, канапета, фотьойли, табуретки за крака, дебели килими и букети от зелена папрат в сребърни жардиниери. Две бани, две гардеробни. Кухня с фаянсови плочки и стара черна чугунена печка.

Чистачка, която идва всяка сутрин.

Елена Харкова никога не слиза при тях. Тя слуша Гари, увита в кашмирен шал, отпусната на стар фотьойл, принадлежал навремето на баща й. В голям самовар се запарва чай. Звукът от пианото стига до слуха й и тя затваря очи.

Понякога Гари се качва при нея да й прави компания. Той харесва тази жена. Намира я за живописна, щедра, необичайна, културна. И все още много привлекателна! Голямото й богатство крие тайни, в които той смята да проникне. Някой ден тя ще повдигне завесата и ще ми разкаже своите легенди… най-сетне ще бъда възнаграден. Междувременно тя го черпи с бонбони с черешов ликьор, с невероятни „рогца на газела“ — бадемови сладки, наречени така заради формата им, с локум, нарича го „скъъпи“, здраво вкопчила в ръката му дългите си пръсти, окичени със скъпоценности.

Ортанс не харесва Елена Харкова. Носи прекалено много руж, твърде ярко червило, слага много синьо на клепачите си.

Когато Гари е на турне или отскача до Лондон да се види с Шърли или с баба, Елена Харкова изисква да й изпраща пощенски картички, дреболии, снимки от салоните, коридорите и моравите на Бъкингамския дворец.

„Сигурно е влюбена в него“, обажда се отново вътрешният глас на Ортанс. Пффф… Тя е поне на деветдесет години! „Да, така е, но… желанието не угасва с годините.“ Глупости! Тя е сбръчкана като пергамент. Прилича на стар нацепен абажур.

„Красива жена е, има стил. Харесвам възрастните жени, те са много по-очарователни от младите юници. Гладката кожа не ни учи на нищо, пръстите се плъзгат отгоре, докато бръчките крият хиляди неподозирани чудеса. Те са като острови на съкровищата.“

„Толкова е дърта, сякаш е вещица… — шепне Ортанс. — Някой ден ще одере Гари жив и ще изпие кръвта му.“ В сравнение с нея аз съм винаги весела и привлекателна, очаровам го, удивявам го, притискам го между бедрата си, въртя го на малкия си пръст и… Подигравателният глас прихва развеселен. Невинаги, признава си тя, навеждайки гордото си чело. Никой не върти Гари на малкия си пръст. Никой не е в състояние да го смачка на пюре за храна на влюбени сърца. Този мъж е непредвидим. Да не забравяме и неговата музика, която е като широко отворен прозорец. Той може всеки миг да прескочи перваза. Да избяга. Как беше изречението, което непрекъснато повтаря? Perhaps the world’s second worst crime is boredom. The first is being a bore.^[1] „Bim, bam, boum, I’m not a bore!“^[2]

Ортанс се поколебава за момент. Дали да продължи до 86-а улица, да влезе в кафе „Сабарски“ при Гари и да започне да го замеря с чинии и чаши, или да тръгне по Медисън авеню и да позяпа витрините на луксозните магазини?

Едно, две, три… няма какво да му мисли: ще тръгне по „Медисън“ и ще зяпа витрините. Ще гледа какво правят другите, за да не ги имитира. Трябва да твори, да упорства, да не се отказва. Искам моите дрехи да преобразят жената, да я направят нежна, женствена, да поправят недостатъците на силуета, да изваят линията, да изгладят гънките, да удължат краката. Искам да създам дреха, удобна като пижама, изискана като рокля на Ив Сен Лоран. Тогава моите модели ще се разграбват и…

Той ме изостави насред Парка. Ако можех да се обадя на най-добрата си приятелка и да излея яда си… Само че аз нямам приятелка. Имам просто познати. Момичета, с които да ходя на лов за идеи.

„Не е вярно… имаш един приятел“, поправи я гласът, който пращи като стар транзистор. Възможно ли е? По това време? Изключено! Той отдавна спи. Тя рови в чантата за мобилния си, издира си пръстите, най-сетне го докопва, залепва го до ухото си, не чува нищо, натраква „спиш ли?“. Отговорът се появява веднага, „не“ — „ще ми звъннеш ли?“ — „5 минути…“.