Катрин Панкол
Muchachas (38)

Тя рови в гардероба, търси си рокля. Изважда едната, после другата. Има само две, но обича да си въобразява, че разполага с огромен избор. Прокарва пръст по едната — гъвкава, жива материя, по другата — лъскава и по-грапава.

Не е много наясно с миналото на Адриан. Малкото, което знае, успя да го изкопчи от него една вечер, когато и двамата си бяха пийнали порядъчно. Идва от Русия, това е сигурно. От някакво градче в Урал, Арамил. Когато заговори за него, все едно се отдалечава от нея. Потъва в пейзаж, осеян с фабрични комини, дъсчени бараки и широки улици, оградени от унили и избелели блокове. Погледът му става непроницаем, сивите му очи придобиват цвят на мръсен сняг. Вдъхва й страх. Тринайсет хиляди души живеели около една гара в очакване на влак, който да ги отведе някъде. Не знаели къде, но със сигурност по-далеч от Екатеринбург, главния областен град, който бил на трийсетина километра разстояние. Над шейсет процента от жителите на Арамил били пенсионери, а петдесет процента от младите — безработни. По времето на Съветския съюз в градчето имало два завода на хранителната промишленост, които давали работа на всички. Заплатите били прилични, началниците отпускали жилища и безплатни билети на служителите за няколкодневна почивка в Молдавия или в Грузия на брега на Черно море. Насърчавали жените да раждат, строили училища и детски градини, жилищни блокове с по няколко входа, университети в Екатеринбург, за всичко плащало правителството. После, когато СССР се разпаднал, заводите затворили врати, изоставяйки населението на нерадостната му съдба, обречено да чака края си под открито небе, изложено на снега и виелиците. Осъждайки младите на безделие и на пиянство. В Арамил вече нямало какво друго да правите, освен да наблюдавате вечно сивото небе, заснежените улици, почернелите огради, затворените заводи, рушащите се здания, хората, които бавно умирали, спомняйки си за миналото, за величието на комунизма. Единствената надежда била да се промъкнат в някой товарен влак и да заминат за чужбина. За Америка, Германия, Италия, Франция. Без пари, без дипломи, с голи ръце да се вкопчат във вратите на някой влак и да се доберат до Москва, а оттам с камиони към Европа, към някое пристанище или летище.

Адриан бе прекосил Русия и част от Европа нелегално, като крадял парченца хляб, зъзнел в мръсни дрехи, биел се с други изгладнели бежанци, които искали да го изхвърлят от мястото му в каросерията на камиона.

Една нощ, на паркинг на магистрала във Франкфурт, успял да се скрие в ремаркето на огромен тир и прекарал дълги часове в сън сред кашони със замразена риба и сурими, преди да стигне до Санс.

Вонял на риба.

„Защо Санс?“, чудеше се Стела.

Когато се чувстваше щастлива и лека, си отговаряше, защото е трябвало да се срещнем. Това е подарък от небето, казваше си и вдигаше благодарен поглед към безкрайната синева.

Добавяше: „Благодаря ти, Господи“.

— Вярваш ли в Бог? — питаше Адриан с невеселата си усмивка.

— Да.

— Наистина ли вярваш в Бог?

— Да — повтаряше Стела убедено като възрастта монахиня. — Защото Той те изпрати при мен. Никой друг не можеше да знае какво чакам. Всяка нощ те рисувах в тъмното, гледайки нагоре към небето, всяка вечер Му казвах, на Него, чието име не знаех, изпратете ми го, моля Ви. Нека да е висок, рус, със сиви очи и безкрайно добър под стоманената си броня.

Адриан й казваше, че е луда, грабваше я в обятията си, за да потвърди, че срещата им е истинско чудо — срещата между принцесата от Сен-Шалан и скитника от Арамил.

Как е живял, преди да се познават? С кого е съзерцавал бяло-сивата луна? Притискал ли е до гърдите си някоя жена от Арамил?

Пръстът, който глади бялата рокля, колебливо спира, отново я докосва. Оставял ли е прозореца широко отворен, докато спи? Стряскал ли се е, когато е чувал дънерът на някое дърво да скърца като спирачката на старо ръждясало колело?

Въпросите се блъскат в главата й. Тя изкривява устни. Слага точка на предположенията си, облича бялата рокля, която пада по нея като туника на весталка.

Той е моят мъж.

Когато е далеч, тя е като боец, готова всеки миг да влезе в сражение, когато е тук, разтваря широко ръце, разтапя се. Мъжът е създаден, за да дава. Жената, за да получава, твърди Адриан. Тя харесва тази мисъл. Харесва й, че той не познава страха. Че знае всичко за нея, без да задава въпроси. Че разчита по тялото й историята на нейния живот. За него тя е отворена книга.

 

 

Живяха като нелегални. Избягваха се на работното място. Тя играеше ролята си, размотавайки се из града под ръка с Жюли или с някое друго момиче.

Станала е лесбийка, слушай какво ти казвам, кикотеха се подигравателно Тюрке, Жерсон и Лансени. Ти си я отвратил от мъжете! Хвана си един, колкото да й направи дете, и после го изхвърли като парцал!

Рей слушаше невъзмутимо. Нюхът му подсказваше, че тук имаше нещо скрито-покрито. Тя се опитва да ме прати за зелен хайвер. Не се е родил още този, който може да се ебава с Рей Валенти!

И после се случи онова в училището, което отклони вниманието от тях.

Един априлски ден на 2005 година някакъв мъж влезе в сградата на началното училище на Сен-Шалан и взе за заложници цял един клас от четирийсет деца. Бивш служител от хартиената фабрика, останал без работа, след като я затворили. Жандармите, звеното за борба с тероризма, кметът и областният шеф на полицията се вдигнаха на крак. Полицията отцепи района. Времето минаваше, а мъжът не излизаше от училището. Искаше да му дадат пари, кола и самолетен билет първа класа до Каракас. В следващия миг обяви, че се борел за достойнството на обикновените хора, забравените от системата, низвергнатите. Излизаше на двора, бълвайки закани, насочил огнестрелно оръжие срещу една от учителките, г-жа Грампион. Искаше да донесат хляб и вода за децата, защото нямал намерение да се предава, обсадата щяла да се проточи.

Тогава се появи Рей Валенти. Вдигна ръце във въздуха да покаже, че не е въоръжен, тръгна към мъжа, който се скри зад стъклената врата, и се предложи за заложник. Освободи десет деца и нека си поговорим двамата. Разбирам те, знам какво изпитваш, с теб бяхме съученици, учителите те харесваха, ще ти намерим работа, имаш думата ми.

Рей говореше ли, говореше, мъжът си търкаше очите, очевидно го слушаше. След известно време свали оръжието и позволи на учителката да изведе десет деца. Най-малките плачеха, искаха майките си.

Рей влезе в сградата при разбеснелия се мъж и малко по малко още деца започнаха да излизат на групички.

В края на деня в училището останаха само Рей, две учителки и директорът, затворен в кабинета си, закачен за телефона.

На другия ден, 6 април, рано сутринта мъжът се предаде на полицията.

Рей Валенти отново се появи на първа страница на вестниците и отново стана герой на телевизионните новинарски емисии, засенчвайки отчасти кончината на принц Рение в княжеството му Монако.

Героят бе възкръснал в целия му блясък!

Всички искаха да се доближат до него, да го докоснат, да го поздравят. Родителите оставяха цветя, бутилки шампанско, благодарствени писма пред вратата на апартамента му.

Децата съчиниха песен в чест на Рей Валенти, която духовият оркестър изпълни в деня, в който кръстиха на негово име покритата част от училищния двор.

Рей председателстваше банкети, тържества, събрания на пожарникарите, министри, известни публични личности го поздравяваха с телеграми, президентът Жак Ширак го прие в Елисейския дворец.

След този нов подвиг един издател му предложи да напише книга. Предложение, подплатено с хубав договор и щедър чек. Рей не беше виждал през живота си толкова нули! Издателят изпрати един журналист, натоварен със задачата да опише черно на бяло разказа за тревожните часове, през които родителите, жителите на Сен-Шалан, цяла Франция бяха треперили със затаен дъх.

Снимаха го, покани валяха отвсякъде, говореше на конференции, съветваше специализирания отряд за борба с тероризма, получи ордена на Почетния легион. Произнесе реч. Не го свърташе на едно място. Беше на петдесет години, пред него се отваряше нова кариера, тази на прочута личност.

Забрави Адриан и Стела.

Прикована на легло, майка му изрязваше статиите от вестниците, размахваше звънчето, нареждаше на Леони да направи кафе за господа журналистите и да се постарае да не излага семейството.

— И си облечи друга рокля! С тази приличаш на слугинче!

На Леони не й бе трудно да замаже очите на хората — Рей напълно я бе забравил и тя можа да си отдъхне за някой и друг месец. Затишието продължи, когато Рей започна да отговаря на поканите: откриване на плувен басейн, на гимнастическа зала, на пазара на говеда, полагане на венец на паметника на загиналите, участие в жури за избор на Мис Санс и Мис Оксер. Обикаляше училищата и говореше пред децата и младежите, учеше ги как да живеят. Да уважават възрастните, да си помагат едни на други, да се грижат за по-слабите, да се научат да се владеят, за да станат по-силни и да служат за пример.

Книгата му „Този мъж, този герой“ не направи фурор, което ужасно го разгневи, но получи множество покани за участие в телевизионни предавания. Изслушваха го с интерес, обръщаха се към него за съвети, наблягаха на изключителната му смелост, което беше балсам за самочувствието му. Видеото на семейство Валенти не спираше да записва изявите му. Появяваше се често по телевизията, понеже беше красив мъж.

След известно време сензацията утихна. Измъкнаха нов герой от тълпата и забравиха Рей Валенти.

Тогава той си втълпи, че трябва да напише нова книга. Първата не пожъна голям успех и за това бе виновен оня тъпак, журналистът, бъзльо, неспособен да намери думите, които карат хората да мечтаят, да отидат още по-далеч, да се надскочат. Героизмът е нещо, което носиш в себе си, мърмореше той, слушайте професионалиста, той знае за какво става дума! Щеше да им покаже на какво е способен. Бе измислил заглавие, с което страхотно се гордееше: „Героят, който носим в нас“.

Изписа го на една картонена папка.

И повече не се докосна до нея.

Звездният му миг бе отлетял.

Така и не го преживя.

Един декемврийски ден се натъкна на Стела, Адриан и Том в аптеката. Покатерено на раменете на баща си, хлапето духаше в хармониката си. Умилена, аптекарката го помоли да й изсвири някоя коледна мелодия, то сви рамене и отвърна, че само бебетата вярват в Дядо Коледа.

— Какъв сладур! — възкликна аптекарката. — И какъв характер!

Целият гняв, цялата незадоволеност на Рей се пренесоха върху Адриан и Стела.

От къде на къде бяха щастливи тези тук?

Реши да нанесе страхотен удар.

Уведоми жандармерията за случая с Адриан.

Оттам изпратиха хора на проверка във „Ферай“. Поискаха от Жюли да им покаже списъка на работещите и ведомостта на заплатите, заплашиха я с глоби и затвор, ако се докаже, че наема на работа нелегални. Тя се опъна и заяви, че документите са в ред, но си даде сметка, че няма да издържат на една сериозна проверка.

Успя да им замаже очите за известно време.

В продължение на три месеца не й досаждаха. Не се осмеляваха да й правят въртели, защото не искаха да ядосат баща й, но Рей настояваше и не искаше да се примири.

Една вечер, след като сложиха Том да си легне и докато се хранеха в кухнята, Адриан заяви: „Махам се, не искам Жюли да си има неприятности заради мен. Знам едно скривалище недалеч оттук, няма как да ме пипнат“.

 

 

Стела сресва русия си перчем, слага бледорозово червило, дълги, поклащащи се обеци, покачва се на черни обувки на висок ток, които е купила за шест евро от една разпродажба, и излиза от банята.

Адриан я очаква, отпуснал ръце на корема си. Червеното огънче на цигарата му припламва в мрака. Тя се вторачва в него и се заковава на място. Настръхва цялата.

Той казва с дрезгав глас: „Не мърдай, искам хубаво да те огледам“.

Тя потръпва, прегръща се с две ръце.

— Красива си, принцесо моя.

Той взема една възглавница, потупва я с ръка и казва:

— Ела до мен…

Тя го изчаква да повтори с дрезгав глас.

Бавно се доближава, повдига падналата презрамка на роклята си, застава до ръба на леглото, чака го да допълзи до нея.

Той загасва цигарата в пепелника.

Червеното пламъче изчезва и Стела въздъхва с облекчение.

Адриан се придвижва на лакти, коленичи и я придърпва към себе си. Забива палци в корема й, от вътрешната страна на бедрата, притиска я до себе си. Прокарва ръка в косата й, приглажда я надолу, връща се нагоре, разрошва я и стига до челото. Голяма, топла, загрубяла, ръката му сякаш взема отпечатък от черепа й.

Стела затваря очи.

Той я гледа, очите му са се превърнали в две тесни цепки, изгарящи от желание.

Вземи ме, прави с мен каквото искаш, мислено го призовава тя с плътно прилепнали устни.

Здравеняк и Помияр похъркват отвън пред вратата.

Търкулват се на леглото, Адриан се отпуска отгоре й, целува я, бавно я гали с очи, не може да й се насити.

Тя го наблюдава скришом, извръща глава, преструва се, че гледа встрани. Устните на Адриан я докосват, спускат се към врата й, продължават надолу.

Тя чува парното да се включва отново, двете котки да се бият на двора, успява да си каже, че в старанието си да ги раздели Рей Валенти само е затегнал възела, който ги свързва. Всъщност е прогонил навика, рутината, отпушил е страстта, дал е воля на виковете, на пламналите устни, които никога не се уморяват, пришпорил е неугасващото желание, което всеки път избухва с неподозирана сила.

После вече не мисли за нищо, не чува нищо, вълната на насладата я отнася, толкова е мощна, че тялото й вибрира, огъва се в съзвучие с шумовете на дърветата и виковете на животните в гората.

 

 

Стела занесе книгата на Жозефин Кортес на майка си в болницата.

Всяка вечер започва нова глава. Леони слуша, сякаш има за задача да научи текста наизуст.

— Това е просто една история, мамо, не прави усилия да запомняш всяка дума!

— Права си, но тя сякаш е написана за мен.

Това е историята на един непохватен и лишен от самочувствие юноша, който среща Кари Грант и заслепен от личността му, се влюбва в него. Книгата представя живота на актьора, кариерата му, любовните му преживявания и краткотрайното приятелство между двамата мъже в Париж от шейсетте години.

— Понякога — продължава Леони, въодушевена от спомените — вечер по телевизията показваха филми с Кари Грант. Фернанд много ги харесваше тези стари филми. Толкова й допадаха, че не ми обръщаше внимание и можех да гледам и аз, свита в ъгъла. Преструвах се, че плета, но не изпусках нищо. Кари Грант беше много красив мъж и много добър актьор.

— Може — отговаря Стела, която не е гледала нито един филм с негово участие.

— Прочети ми отново снощния откъс…

— О, мамо, не ме карай да ти препрочитам все едно и също!

— Само веднъж.

Стела въздъхва и се връща на предишната глава.

— Ако продължаваме така, никога няма да стигнем до края!

— Няма за къде да бързаме, скъпа моя, днес доктор Дюре пак ми го напомни.

— Ти тъкмо затова се възползваш. Започваш да капризничиш, внимавай!

Развеселена, Леони се засмива, сякаш думата „капризничиш“ няма как да се отнася за нея. Сякаш мятат на раменете й мек кашмирен шал, който гали кожата, внася слънце в ежедневието и й придава вид на красива и изискана дама. Стела е толкова щастлива, като я чува да се смее за пръв път от толкова време насам, че с радост започва да чете пасажа:

„Според Кари в живота често пъти се получава така, че се жениш за хора, които приличат на собствените ти родители, а не трябва да го правиш, понеже така историята се повтаря до безкрайност.

Разказва ми и за първите си години в Ню Йорк, когато гладувал и нямал приятели.

Един ден срещнал един приятел, пред когото разкрил отчаянието си. Приятелят, казвал се Фред, го качил на покрива на един небостъргач. Денят бил мрачен, дъждовен, мъглата била гъста и не се виждало на десет метра разстояние. Фред му обяснил, че зад мъглата със сигурност има прекрасна гледка, която наистина съществува, нищо, че не я виждат в момента. Вярата в живота, продължил той, е в това, да си убеден, че има място за теб зад мъглата. Сега си мислиш, че си мъничък, смачкан, незначителен, но там някъде, зад цялата тази сивота, за теб има едно запазено място, където ще бъдеш щастлив… Затова не съди за живота си по това, което си в момента, гледай на него с мисълта за онова място, което ще заемеш, ако наистина го потърсиш, без да хитруваш.

Каза ми добре да запомня думите му.“

Леони, чийто врат е все още в ортопедичната яка, смръщва вежди и пита:

— Вярваш ли, че и за мен има местенце зад мъглата?

— Да. Това, че започваш да си възвръщаш силите, го доказва. Не само аз мисля така…

— Така ли?

— Онази вечер, след като си тръгнах оттук, минах през Жюли. Вечеряха в кухнята двамата с баща й. Говорихме за теб, разбира се, и знаеш ли какво ми каза господин Куртоа?

— Едмон? — потръпва Леони. — Едмон ти е говорил за мен?

Тя се свива в розово-бялата плетена наметка, която й купи Стела, за да не й е студено.

— Какво ти каза? — любопитства Леони, издала напред брадичка, очакваща с нетърпение отговора.

— Говорихме за теб, за Половин черешка, за метронома и пианото, казах им как си и той каза: „Тя ще се оправи, обещавам ти. Съвсем скоро всичко това ще остане само един лош спомен“. Цитирам думите му буквално.

— Едмон каза това?

— Той, изглежда, го мисли наистина. Не ми го каза от любезност.

Леони се замисли за момент.

— Значи той е казал да ми донесат партитурите и метронома… Той, няма кой друг да е.

— За какво говориш?

— Амина ми ги донесе сутринта. Каза, че някакъв мъж, не знае точно кой, е оставил на регистратурата един пакет за мен.

— И ти си мълчиш!

— Щях да ти кажа, но забравих. Заради книгата. Пък и все още се чувствам ужасно отпаднала.

— Къде ги прибра?

— На сигурно място, под леглото. Страх ме е да не ми ги вземат.

— Мамо! — ядосва се Стела. — Никой няма да ти ги вземе. Тук си на сигурно място.

— Да, но… ако случайно…

— Той няма да дойде, мамо.

— Как можеш да си толкова сигурна, скъпо мое момиченце?

Тя се отпуска на възглавницата и дълбоко въздъхва.

— Ако попадна отново в ръцете му, няма да издържа, Стела.

— Не говори така! — прекъсва я Стела със сълзи на очи. — Моля те.

— Скъпото ми дете… не плачи. Толкова добре се чувствам, че сме отново заедно.

Тя протяга ръка към дъщеря си, която я прегръща и целува.

— Ще се оправиш, обещавам ти. Вече не си сама. Има толкова хора до теб: доктор Дюре, Амина, господин Куртоа, Жюли. Всички те искат да те измъкнат от ужаса.

— Знам, знам…

Само дето не го вярва. Стела чувства как ръката на майка й се отпуска безжизнено в нейната. Ръка на корабокрушенец, който отказва да се бори за живота си.

— Мамо, не се предавай, умолявам те. Искаш ли да видиш Том? Най-сетне да го видиш в плът и кръв. Често му разказвам за теб.

 

 

Двамата с Том често минаваха край блока на улица „Епервие“ №42 и когато зърваха Леони на прозореца, й махаха, изпращаха й въздушни целувки. Том се изправяше на капака, за да види колко е пораснал.

Един път Том се изкатери на балкона със засилка и я разцелува. Тя повтаряше само: „Ти ли си Том? Много красиво момченце си, изглеждаш силен и смел“. Той й бе отвърнал: „Не се тревожи, бабо, ще дойдем да те спасим“. Леони бързо се бе отдръпнала от прозореца.

Седнал в кабината на камиона, Том не преставаше да повтаря:

— Непременно трябва да спасим баба. Имам приятели, може да направим бойна група.

— Това не е филм. Няма как да я измъкнем оттам, любов моя.

— Няма как, ако стоим със скръстени ръце, нали така…

Стела не знаеше какво да му отговори. Ако имаше решение, отдавна да го е намерила.

— Кажи ми, Стела, и теб ли те е тормозил Рей Валенти?

— Изправи леко огледалото за обратно виждане откъм теб, не виждам добре — отвърна тя.

Той се подчини, но продължи да настоява.

— И теб ли те е тормозил? Можеш да ми кажеш, вече съм голям.

По онова време най-много да е бил деветгодишен. Носеше избеляла от пране синя тениска, която му беше купила от битака. Беше се облакътил на отворения прозорец и се взираше в нея с настоятелен поглед.

Тя продължи да мълчи. Нямаше сили да го лъже. Нито да му признае истината.

— След като не ми отговаряш, значи е „да“. Правиш се на горда. Много си силна в това да се правиш на горда.

Той не каза нищо повече. Извади хармониката от джоба си.