Катрин Панкол
Muchachas (30)

Всяка вечер в осемнайсет и трийсет Стела оставя Том при Сюзон и Жорж, спира камиона на паркинга на болницата и минава през двукрилата врата. Качва се по стълбите на първия етаж и влиза в стая №144, където лежи майка й Леони и която е точно до кабинета на д-р Дюре.

Стела е поставила малка стереоуредба на нощното шкафче и купчината компактдискове заплашва да се срути: Шуберт, Шуман, Бетовен, Шопен, Бах, Пърсел, Моцарт. Майка й непрекъснато иска нови и Стела ги заема от медиатеката.

Всяка вечер Стела изравнява купчината, предупреждавайки я: „Внимавай, мамо, ще паднат!“. Леони тактува с тънкия си пръст, който стърчи от дебела превръзка. Когато бях малка, имах пиано. Не свирех много добре, но ми беше като мечта. Много сериозно се отнасях към свиренето, имах и метроном с жълта плочка с надпис отпред, партитури, имах даже и преподавател. След време той напусна. Също както всички останали. Те винаги си тръгваха от къщи.

Стела разбухва възглавницата, обляга на нея майка си, подпъхва й салфетка под брадичката и се заема да я храни като дете.

— Ако не идвам, ще забравиш да се храниш. Донесох ти компот от ябълки, от Сюзон. Двамата с Жорж ти изпращат целувки.

Леони всеки път задава едни и същи въпроси:

— Том добре ли е? Получава ли добри оценки в училище? Учението е важно. При Жорж и Сюзон ли го остави? Пише ли си редовно домашните? Те са мили хора. Какво щяхме да правим, ако не бяха те? Тук са, откакто се помня. Забеляза ли, дните се удължават, зимата скоро ще си отиде.

След което млъква, изтощена от усилието, с което е произнесла няколкото изречения.

Стела разказва как е минал денят й, украсява го с някоя и друга интересна случка: бягството на една дива кокошка, новото изречение, което е научил папагалът Ектор, някаква приумица на магарето Гризли, шега, разказана от Бубу и Ясин, игра на думи на Жюли, която много иска да си намери мъж: „Ей, Стела, като кажа «мъж», и се сещам за цъфналата ръж, дето някой целунал някого веднъж. Имам нужда от ръж!“.

Леони слуша, отваряйки уста като пиле, което хранят. Стела бърше устните й, налива малко вода в чашата и я поднася до устата на майка си. Леони прилича на марионетка с изкълчени крайници. С бинтовано чело, едното й око е полузатворено, пръстите й са в метални скоби, охлузеният й врат е в ортопедична яка, десният крак е в гипс.

— По-добре ли си днес? Болките затихнаха ли малко поне?

— Доктор Дюре е много любезен. Чудесно се грижи за мен, както и Амина. От време на време открехва вратата, да проверяла дали имам нужда от нещо, но според мен просто ме наблюдава.

Леони въздъхва.

— Добре съм тук, иска ми се да остана завинаги.

— Скоро всичко ще бъде само един лош спомен. Не мисли за нищо, мамо, почивай си.

Леони кима утвърдително. От гърлото й излиза странен звук, сякаш разтрошава кокалчета, някакво тихо потракване на счупената челюст. Стела смръщва вежди. Майка й не издаваше този звук, преди да влезе в болницата. Ще трябва да поговори с д-р Дюре.

— Ще останеш още дълго време тук, мамо, не се тревожи. Имаш фрактура на тибиалното плато, ще останеш тук поне още три месеца.

„Ще обездвижим крака от стъпалото до бедрото и тя няма да може да стъпва в продължение на три месеца, й бе обяснил лекарят. Може да се получат усложнения, флебит, локална остеопороза, псевдоартроза, които да наложат операция, а може и да не стигнем до хирургическа намеса. Ще задържим майка ви в болницата колкото време е необходимо.“

Такава бе диагнозата на д-р Дюре.

Не й се наложи да умолява: „Не я връщайте вкъщи, той ще я убие“. Дали докторът знае? Дали Амина му е казала нещо? Дали не е гузен, че толкова дълго е мълчал? Постоянно си задава този въпрос. Предполага, че цял Сен-Шалан е в течение, но всички предпочитат да си мълчат. Дори и тя има моменти, в които предпочита да забрави.

— Напълно ли си сигурна, миличка? Наистина ли ще ме остави в болницата?

Всяка вечер Леони пита дъщеря си, за да се успокои, после се отпуска на възглавниците и я моли да й прочете историята за Бархетния заек.

— Не искаш ли някоя друга книга, мамо? Малко ми писна, да ти призная.

Леони леко поклаща глава.

— Още веднъж и след това ще сменим книгата, обещавам.

— Винаги така казваш!

— Този път е наистина. Намери ми книга, която да ми хареса, книга с щастлив край. Искам да чуя за последен път историята на зайчето и Кожения кон.

Стела взема книгата на Марджъри Уилямс и започва да й чете на глас. Майка й затваря очи и се унася от приспивния глас на дъщеря си.

 

 

„Истинското не зависи от това как си направен — каза Коженият кон. — То е нещо, което се случва вътре в теб. Когато едно дете те обича дълго време и не просто си играе с теб, но наистина те обича, тогава ставаш Истински.

— А това боли ли? — попита Зайчето.

— Понякога — отвърна Кончето, защото винаги говореше честно. — Когато си истински, за теб няма значение дали те боли.

— Изведнъж ли се случва, сякаш те раняват — питаше Зайчето, — или малко по малко?

— Не, не се случва изведнъж — обясни Кончето. — Така ти ставаш истински. За това е нужно много време. Ето защо не се случва често на хора, които се чупят лесно, имат остри ръбове или трябва да се пазят много внимателно. Общо взето, докато станеш Истински, козината ти се е проскубала от обичане, очите ти са изпадали, краката ти едва се държат за тялото и си станал много опърпан. Но тези неща изобщо нямат значение, тъй като ти си Истински и не можеш да бъдеш грозен, освен за хората, които не разбират.“^[1]

 

 

И тази вечер още една сълза се търкулна по лицето на Леони.

— Винаги плачеш на този пасаж, мамо.

— Сещам се за Половин черешка. Как ми се иска да е при мен.

— Няма начин. Как ме виждаш да звънна на вратата им и да кажа на Рей: „Добър ден, идвам за моето плюшено мече, защото майка ми не може да спи без него в болницата, където постоянните ти побоища я изпратиха?“.

— Знам, знам.

Въпреки това в очите й Стела вижда гореща молба: „Иди го вземи, Стела, донеси ми го“.

— Защо си толкова привързана към него?

— Той е сладък и мек, а освен това ме обича.

— Но това е само едно плюшено мече, нищо повече!

Леони мълчи, гледа настрани.

— Някой ти го е дал може би? Някой, когото много си обичала? Имаш някаква тайна, така ли? — пита Стела и леко я гъделичка по дланта.

— Имаш право, не отивай там, само ще привлечеш вниманието върху него, а те са способни да го хвърлят в кофата за боклук, като нищо!

Не за пръв път Леони иска червеното плюшено мече от детските години на Стела.

— Както ги познавам, може отдавна вече да са го изхвърлили — казва Стела.

— О, не! Скрила съм го под умивалника при перилните препарати и парцалите.

Разбира се, казва си наум Стела, нали те бяха превърнали в прислужница.

Разливаха чаша вино, тенджера с доматен сос и ти заповядваха да бършеш и да чистиш след тях. Забавно им беше да те гледат как търкаш пода, застанала на четири крака. Той се въртеше на стола и ако не бършеше достатъчно бързо, те подритваше с крак. Фернанд се радваше. Чешеше се по ръцете и злорадстваше. Случваше се да се задави от пресиления си смях. Вече не ставаше от леглото и трябваше да я пренасят на ръце до масата. Затова не пропускаше нито един случай да те унизи, събаряше с бастуна си бурканче конфитюр и се кискаше, предоволна. Това беше единственото й развлечение. Бяха й ампутирали единия крак, защото болестта напредваше. Тя така и не пожела да взема лекарства за диабета, твърдеше, че лекарите са крадци, че са дупе и гащи със здравната каса и само трупали пари. Петата й се беше инфектирала и раната не можа да зарасне. „Диабет, усложнен с артерит, заяви лекарят. Ще се наложи да ампутираме крака, госпожо Валенти.“ Тя беше просто една ниска, набита старица с разрошена бяла коса, която крещеше заповеди и тропаше с бастун, за да ги принуди да й се подчиняват. Ти беше слугинята, която им служеше за изкупителна жертва.

Но Стела запази мълчание и хитро се усмихна, прозряла хитрия ход на майка си.

— Под умивалника! Абсурд да го открият там!

В очите на Леони проблесна лъч на гордост.

— Не съм толкова глупава.

— Не, мамо, никак не си глупава.

— Когато тук ми говорят, разбирам всичко.

— Мамо, моля те…

Очите на Стела гневно искрят, тя ненавижда всички онези, които са унижавали майка й, които са я докарали до това жалко състояние. Иде й да скочи и да донесе на бегом червеното плюшено мече, мушнато в парцалите под умивалника. Не продумва, но мислено си дава дума да намери начин да се промъкне в къщата на улица „Епервие“ №42.

Амина влиза в стаята и пита:

— Добре ли сте, момичета?

— Да — отвръща Леони, — много сте любезна.

— Можете да ми говорите на „ти“, госпожо Валенти. От три седмици сте тук! Крайно време е да се престрашите. Още дълго време ще сме заедно, искам да го знаете.

Стела я дарява с усмивка.

— Никога няма да мога да ти се отблагодаря.

— Майка ти е много непридирчива.

— В колко часа свършва смяната ти?

— След четвърт час.

— Мога ли да мина при теб?

— Само почукай на вратата. Имам да подреждам разни документи и после изчезвам.

— Окей.

— А, за малко да забравя, майка ти вече взе хапчетата си, няма нужда да й даваш, ще спи спокойно тази нощ.

Амина дарява Леони с широка усмивка и затваря вратата.

Стела отмества подноса с вечерята, отвързва салфетката от врата на майка си, изважда четка от чекмеджето на нощното шкафче и започва да приглажда косата й, огражда лицето й със сребристобяла, копринена корона, пръска няколко капки парфюм зад ушите.

— За да посрещнеш сънищата си разхубавена. Искаш ли да отидеш до тоалетната?

— Не. Доспа ми се. Май ще си легна. Ще позвъня на нощната сестра, ако се наложи. Тя е любезна.

— Да ти пусна малко Моцарт?

Леони кима в знак на съгласие.

Стела взема ръката на майка си в своята и я гали, прекарвайки пръст по изпъкналите вени. Леони нямаше право да се пече на слънце. За Рей жените със слънчев загар бяха вулгарни, леки жени. Леони въздъхва, щастлива, успокоена. Очите й се затварят, тялото й се отпуска, тя се унася в сън.

 

 

Откакто Стела е напуснала дома си, вижда майка си само отдалеч. Когато минава с камиона покрай №42 на улица „Епервие“, тя натиска клаксона. Ако Леони е сама, дърпа завесата на прозореца и излиза на балкона. Правят си знаци и си изпращат въздушни целувки. Когато се роди Том, тя написа на една табела: „Казва се Том и е най-прекрасното бебе“, и я вдигна високо, за да я прочете майка й. Преди това бе дошла да й покаже големия си корем. Леони бе изръкопляскала тихо и предпазливо, за да не я изненадат.

— Успя ли да разбереш какво се е случило в нощта, когато постъпи в болницата? — пита Стела. — На мен отказва да ми каже.

— Още е много рано и е в шок, трябва да е било ужасно — отвръща Амина. — Искаш ли да ти покажа най-новите рентгенови снимки?

— Доктор Дюре ми ги показа.

— Добрата новина е, че тя ще остане при нас доста дълго. Оня лудият няма да може да я прибере вкъщи скоро!

— Мислиш ли, че докторът знае?

— Слушай, Стела, тук всички знаят, но и всички се страхуват от Рей Валенти. Той и приятелите му държат всички в шах.

— Но Дюре…

— И той е като всички останали. Има жена, деца, и любовница може би, и той е укривал данъци, изнасял е пари в Швейцария, плащал е на ръка, извършил е някоя неуспешна операция, знам ли какво още, говоря наизуст, но бъди сигурна, че Рей Валенти знае. Той надушва слабостите на хората, долавя стаения страх в очите им и умее да се възползва. Има приятели навсякъде и търгува със страха на хората. Всички треперят от него. Сега това е неговото върховно удоволствие, а не мацките, на които запретваше полите зад високата пожарникарска стълба. И не забравяй, че той е герой. Национален герой! Думата на майка ти срещу неговата — пълен абсурд, никой няма да й повярва.

На Стела й е втръснало. По улиците на Сен-Шалан тя среща погледите на хората, които знаят, но си траят. Или предпочитат да попитат: „Как си, Стела? Всичко наред ли е?“. Подлеци. Те са също толкова опасни, колкото мъчителите. Иде й да ги дръпне за яките и да им изкрещи: „Защо ми задавате тези въпроси, след като знаете? Защо си държите устата заключена, защо бездействате, скръстили ръце?“. Защото всички знаят за мъченичеството на Леони Валенти. Градчето е малко и Рей Валенти е вездесъщ. Той е безмълвният господар. Той държи във властта си мнозинството от жителите на Сен-Шалан, а успелите да се откопчат от паяжината, която е изплел, предпочитат да си мълчат.

— А ти кога разбра? — обръща се тя към Амина.

— Спомняш ли си, когато още бяхме ученички… не бяхме приятелки, но ти беше моето божество. Толкова руса, толкова фина, резервирана, а аз суха, приказлива, тъмна като печена слива.

Тя се засмива.

— Нямах много приятелки, но теб те обичах. Наблюдавах те отдалеч, следях те и много скоро разбрах, че нещо не е наред с теб. Постоянно беше нащрек, стряскаше се от най-лекото докосване. Никой не можеше да ти е приятел, освен онази цапнатата в устата Виолет и добрячката Жюли. А аз те наблюдавах, копирах беглата ти усмивка, сведения ти поглед, купувах си същите ластичета за коса като твоите, имитирах походката ти. Имитирах дори меланхоличното ти изражение! За мен то беше страхотно шик…

— Измисляш си!

— Не измислям, разказвам. Един ден дочух един даскал да се оплаква от поведението ти на един от възпитателите. „Остави я, отвърна оня, понятие си нямаш в какъв ад живее това момиче! Трябва да й се помогне, а не да й натискаме главата под водата. Стигат й ужасите, на които е изложена вкъщи!“. След това зашушукаха и не успях да чуя останалото. Този ден небето сякаш се стовари отгоре ми. Унищожиха красивата картина, която си бях съчинила. Красивата картина на семейство Валенти. И понеже съм любопитна, реших да разбера. Събирах всички подробности, до които можех да се добера относно семейство Валенти: бабата, майката, бащата, дъщерята. Нали се сещаш, всякакви приказки, които се разпространяват. И верни, и неверни. Бях като курдисана, каквото да ме попиташ, можех да отговоря незабавно, без запъване. После станах медицинска сестра. Невероятен успех за мен. Страхотно издигане, все едно бях получила Почетния легион. Един ден, след като разбрах, че баща ти и баба ти са отишли до болницата, отидох у вас. Ти отдавна не живееше там, беше отишла във фермата… Почуках на вратата и майка ти ми отвори. Беше по пеньоар, от памучен плат, толкова протрит, че прозираше, с пантофи на бос крак, със залепнала на челото коса. Огледа ме подозрително.

— Какво искате?

В това време отвън се чуха детски викове и тя извърна глава. Забелязах кръвонасядане на лявото й слепоочие. Голямо тъмновиолетово петно, веждата й беше сцепена.

— Аз съм приятелка на Стела…

Като чу името ти, отвори широко вратата. Все още беше много красива! Руса, висока, слаба, със същите очи като твоите. Елегантна осанка от отминали времена.

Покани ме в кухнята. Имаше две купички от кафе, намазани филийки, масло и бурканчета конфитюр. Карираната покривка беше на петна. Тя метна отгоре някаква кърпа да ги прикрие.

— Току-що излязоха. Ако искате да говорите с мъжа ми…

— Не, идвам при вас.

— Мъжът ми знае ли?

— Не.

— Не знае, че сте тук? — повтори тя уплашено.

— Аз съм приятелка на Стела, не се страхувайте от мен.

— Тя ли ви каза да дойдете?

— Не. И тя не знае.

— В такъв случай… вървете си! Вървете си! Умолявам ви, те не трябва да ви виждат тук.

Избута ме към вратата с две ръце. Страхът й придаваше огромна сила. Бе сгърчила лице в ужасяваща гримаса, задъхваше се и трепереше с цялото си тяло. Дожаля ми за нея и отстъпих. Коя бях аз, та да й натрапвам помощта си, безценната си подкрепа? Преди да затвори вратата, я попитах:

— Той ви бие, нали? Вие се нуждаете от помощ, госпожо Валенти.

Тя инстинктивно вдигна ръка, за да прикрие лявото си слепоочие, и успях да зърна през износения пеньоар и други следи от удари, големи синьо-черни петна по бялата й кожа.

— Постоянно ли сте затворена тук?

— Не съм затворена, мога да излизам.

— Обичате ли го?

— Мислите ли, че щях да стоя тук, ако не го обичах?

— Достатъчно ли се храните?

— Той няма много пари. Майка му държи кесията.

— Защо?

— Знам ли? Това си е негова работа. Аз не работя, не ставам за нищо. Вас какво ви интересува в края на краищата?

Протегнах ръка да я сложа на рамото й, да й кажа, че може да разчита на мен, че няма да я изоставя, но тя се отдръпна.

— Аз не съм добър човек. Само дъщеря ми вярва, че струвам нещо.

— Аз ще ви помогна.

— Нямам нужда от помощ… оставете ме.

— Пак ще дойда да ви видя.

— Не се нуждая от съжалението ви. За всичко съм виновна аз, знам го. Отивайте си, не искам да ви виждам повече.

Разплака се, долепи длани, без да спира да повтаря, че трябва да си тръгна, че за нея е прекалено късно.

Този ден си поставих за задача да спася майка ти. Беше трудно, понеже тя на практика не излизаше от къщи. Когато майката и синът идваха в болницата, между другото, синът винаги я носеше на ръце, аз хуквах към улица „Епервие“, стига да имах възможност. Тя не отваряше вратата. Опитвах се да събера информация, да разбера кой всъщност е Рей Валенти и така си дадох сметка, че съм попаднала в огромна паяжина. Той имаше приятели навсякъде: в кметството, в полицията, в жандармерията, дори в болницата! Не се отказах от целта си, но повече не се опитвах да виждам майка ти.

— Ти ли убеди Дюре да я задържи?

— Да.

— Той ли измисли тази работа със счупеното тибиално плато, или е истина?

— Джокер! — отвърна Амина с усмивка. — Не искам да го издавам, и той се излага на риск.

— А онази бележка, „100% Тюрке“, я запазих. Как мислиш, дали Тюрке я е пребил?

— Не знам. Тя не отваря уста. Поне позволява да се грижат за нея, почива си, това е най-важното. Но досега не е казала и дума, Стела, трябва да й дадем достатъчно време да се убеди, че може да ни се довери, без да се излага на опасност.

— Права си. Ако е Тюрке, значи Рей му е дал картбланш. Аз го предизвиках онзи следобед. Вината е моя.

— Не си могла да си представиш, че той ще си отмъсти на майка ти.

— Смятах, че ще си го изкара на мен.

— Не е твоя вината, Стела. Това продължава години наред, ти нямаш вина.

— Не съм толкова убедена. Ужасно е, Амина. Всеки път, когато се разбунтувам, те ме наказват. Безсилна съм. Смазаха майка ми. Разправиха се с Адриан. Искат да съсипят и мен. Но няма да стане.

Вперила очи в празното пространство, стиснала ръката на Амина, тя повтаря: „Няма да стане“, и добавя: „Обещавам ти“.

 

 

Не успя да ме сломи, казва си Стела, докато излиза от паркинга на болницата и дава мигач.

Нищо че…

Нищо че нямах сили да се преборя с него. Той можеше да прави каквото иска с тялото ми, но аз се заключвах в главата си, за да не може да проникне в ума ми.

Всяка нощ, след като навърших петнайсет години, исках да умра.

Но всеки път, след като той излезеше от стаята ми, възвръщах здравия си разум. Не можех да умра, защото това означаваше да я изоставя. Преглъщах сълзите си. Търсех начини да се защитавам, да спася и нея, и себе си. Пусках анонимни бележки в пощенските кутии на съседите, поне аз си въобразявах, че са анонимни. Пишех с главни букви: РЕЙ ВАЛЕНТИ Е МРЪСНИК. РЕЙ ВАЛЕНТИ ВЛИЗА НОЩЕМ В СТАИТЕ НА МАЛКИТЕ МОМИЧЕТА. РЕЙ ВАЛЕНТИ НЕ Е ГЕРОЙ. Но тъй като всичките ни съседи бяха колеги на Рей Валенти, пожарникари, които си пиеха питието с него в кафето на Жерар, единственият резултат беше, че когато се прибереше вечер, ме биеше.

Опитвах се да разбера как бяхме стигнали дотук.