Катрин Панкол
Muchachas (22)

Преди Сиена се бяха отбили във Флоренция.

Смятаха да отседнат в „Савой“, толкова шикозен хотел, че тя съвсем се притесни. Заби поглед в краката си, в жалките си обувки, с които можеше само да джвака из лепкавата кал и да тъпче полските бурени.

Момичето на рецепцията беше източено, русокосо, носеше обувки с висок ток. Родено за щастие. Сливаше се с белите букети, меките кожени скамейки, дървените ламперии и изискания мирис на ароматизираните свещи.

Посрещна ги широко усмихната, с „добре дошъл, г-н Дюпен“. Госпожо… Не обърна внимание на Жозефин, отреждайки й място на фигурантка. Туристка, от която се носеше дъх на пот след усилния преход, с издайнически косми по краката и изгризани нокти.

След кратка пауза добави: „Щастливи сме да ви посрещнем отново, господин Дюпен. Харесахте ли вила «Кенеди» във Франкфурт и хотел «Амиго» в Брюксел?“. Изреждаше хотелите от тяхната верига с широка съзаклятническа усмивка. Жозефин се смали още повече в изкаляните си обувки. Не можеше да спре да мисли за тези хотели, в които той бе отсядал с Ирис или с някоя друга красавица. Сведе глава и отстъпи една крачка. Да можеше да смени палтото, чантата, изгризаните нокти, да отреже кичура, който падаше на очите й…

Филип бе проявил моментно колебание. Почукваше с показалец по светлото дърво на рецепцията. Настъпи неловко мълчание. Младата жена чакаше с учудено изражение, с повдигнати вежди и застинала усмивка.

Накрая Филип каза: „Госпожице, променихме плановете си. Ще продължим направо към Сиена. Моля, анулирайте резервацията ни“.

Натовари обратно багажа в наетата кола и потеглиха.

Под дъжда.

Чистачките стържеха по стъклото, скръц, скръц, сякаш даваха тон, фалшив и накъсан, подиграваха се на обувките, на безформеното й палто, на университетските й знания на претенциозен педант.

Той бе шофирал с безизразно лице през целия път до Сиена, без да отвори уста. Седемдесет километра в пълно мълчание. Дъждът бе удавил пътя и затъмнил небето. Жозефин мълчеше. Потъркваше обувки в полите на палтото си, придърпваше ръкавите на пуловера, за да скрие ноктите си, хапеше устни. Наистина се бе оказала не на мястото си във фоайето на онзи хотел и той бе предпочел да избяга.

В желанието си да се извини бе протегнала ръка към него… Той й бе хвърлил бегъл поглед, изпълнен с раздразнение. Тогава Жозефин насочи пръста си към копчето на парното и се направи, че иска да го намали.

Няма лек за загадката, наречена любим мъж, който изневиделица се превръща в напълно непознат човек. И това е така точно защото го обичаш и защото губиш способността да разсъждаваш, блъскаш се болезнено в стена, която не можеш да разбиеш.

В Сиена в „Палацо Равица“ ги посреща възрастен господин, който се люлее на стола си. Възрастен господин с поовехтял костюм, закръглен корем, който се подава от отворената жилетка, оредяла коса, прикриваща като тънка паяжина плешивата му глава. Филип заявява, че е запазил стая, но се наложило да пристигнат по-рано от предвиденото, и пита дали няма да им създадат неудобство. Нищо подобно, отвръща възрастният господин, като става от стола и придръпва жилетката си. После вика собственичката и й съобщава, че signore и signora Дюпен са пристигнали. Могат ли да им дадат стаята, или още не се е освободила? Certamente, потвърждава собственичката.

Ето как се озовават в огромния апартамент с изглед към полята на Тоскана и правите като свещи кипариси. Те са единствените клиенти на етажа и могат свободно да се разхождат из анфиладата от салони, да сядат на хълмистите канапета, да отварят капака на стария роял, да прелистват партитурите и да се настаняват до камините, високи като порти на стражеви кули.

Оркестърът свири валса от филма „Гепардът“, Бърт Ланкастър отваря бала с Клаудия Кардинале, Жозефин танцува, обута в непоносимите си обувки. Старият палацо не я притеснява, нито възрастният господин с паяжината на главата.

Той качва багажа им, отваря минибара, гардеробите, показва им банята, сейфа, връчва им ключа и си излиза, приведен напред, сякаш носи света на раменете си.

Филип придърпва Жозефин на голямото легло, прегръща я, пожелавайки й добре дошла в „Палацо Равица“, bella ragazza. Тя скрива лице на гърдите му.

Не е сърдит.

 

 

— Трябва да купим подарък за Зое — казва Филип. — Красива кожена чанта, обеци, чадър?

Жозефин прихва.

— Защо се смееш?

— Заради думата „чадър“ и защото — тихо добавя тя… — защото съм щастлива.

Той я притиска до гърдите си. Тя предпочита да й отговори, че и той е щастлив.

Но той не казва нищо, просто я държи здраво през кръста. Тази ръка е доказателството. Жест, равносилен на обяснение.