Катрин Панкол
Muchachas (2)

Вървят из Парка и се борят с вятъра. Ортанс здраво се е вкопчила в ръката на Гари. Той крачи широко, тя ситни до него. Той мръщи вежди, преследвайки някакъв акорд, който му се изплъзва. Тя премества малко по-нагоре една карфица върху манекена на колелца. Той дебне акорда от шестнайсетини, тя се чуди дали да не пусне плата да пада на едри гънки. Двамата са потънали в собствените си мисли и не забелязват бягащите хора, катеричките, моравите и хълмовете, младежите, които си подхвърлят фризбита, продавачите на брецели и на наденички, пързалките и летящите топки. Зима е и Паркът е кафяв, тук-там оплешивял. Няма нищо общо с картичките, които си купуват туристите.

Дърветата се привеждат под напора на вятъра, клоните им се огъват, носовете на Ортанс и Гари се зачервяват от вятъра, погледите им се замъгляват от бликналите сълзи. Само Ортанс говори на висок глас. Сякаш за да се пребори със спазъма в стомаха, който я парализира и я дърпа надолу. Сутрин се събужда със стомах, свит от страх. Не знае какво определение да даде, с какво име да назове това състояние. То е като възел, който я разполовява и я хвърля в лепкав страх. Ами ако животът й се изплъзне от контрол? Досега бе живяла устремено като в цветен филм, но от известно време насам се бори с някаква плашеща сивота. Ами ако пропусне своя шанс? Тя е почти стара. Двайсет и три години, това си е началото на края, смърт на клетките, разпад на невроните, пише го във всяко научнопопулярно четиво. Времето не е вече на нейна страна, това й е пределно ясно. Не знае в коя посока да поеме. А и спестяванията й са на привършване. Ортанс увива на пръста си кичур коса, навежда се, без да пуска ръката на Гари, и откъсва една изсъхнала вейчица, отмята със свободната си ръка косата си, промушва през нея клонката и я свива в изискан кок, след което отново се замисля, открила челото си и дългата си царствено грациозна шия. Да хитрува. Да не показва, че се колебае. Да пренебрегне възела, стиснал стомаха й. Да действа. Действието прогонва страха. Тя винаги е действала смело.

— Или… изцяло променям всичко. Плисирам горнището и свивам обема на полата. Полата плътно по тялото, горнището във формата на две раковини, които са хванали бюста с три малки перлени копченца и се спускат на дипли, подчертавайки талията. Какво ще кажеш за това, а?

До слуха му достигат само последните думи, които очевидно никак не му се нравят. Куци патици, изникнали от нищото, се клатушкат във виденията му. Опетнено мечтание. Дисонанс. Той ненавижда дисонанса.

— Би могъл да ми отговориш!

— Ортанс, моля те, преследвам една нота… една мъничка нота, която да свърже останалите и да ги поведе. Тя е тук някъде наблизо, почти я докоснах. Остави ме да я уловя и след това ще те изслушам, обещавам.

— Кризата преобърна всичко с главата надолу, разбираш ли? Продажбите падат, митата на платовете се покачват, големите марки са наясно и затова залагат само на сигурно, на името и на престижа си. Аз трябва да се промъкна и да пробия, преди да е станало прекалено късно. В противен случай съм умряла и не ми остава нищо друго, освен да правя подгъви.

Тя го придърпва още по-здраво към себе си, за да го върне към нейния проблем, към възела в стомаха й, който заплашва да я стисне за гърлото.

— В живота няма само музика! — извиква. — Говори ми, Гари, кажи нещо.

Притиска се към него и долавя уханието на тоалетна вода, примесено с мирис на вълна от морскосиньото му яке с качулка. Колко време стана, откакто се мъкне с това старо яке? Отказва да го смени. Тя го знае от едно време. На десния му ръкав се вижда отпечатъкът от ръката й. Точно там вълненият плат е леко степан. Това е моята ръка, там съм оставила моя отпечатък. Тя здраво го разтърсва, той се измъква, тя отново се вкопчва в него и той пак я отхвърля.

— Трябва да покажа нещо ново, трябва да създавам. В това е единственият изход от кризата. Само творчеството ще съживи пазара. А аз трябва сама да се справям. Чувствам се страхотно самотна…

Той не извръща глава. Продължава да крачи, душейки за финалната нота. Ми, сол, ла, си, до, до диез… видението е изчезнало. Нотата се е изпарила. Той свива юмруци и стисва челюсти. Отмята глава и върхът на шала, закрил носа му, се изхлузва. Дръпва ръкава на старото си яке. Пак го дръпва. Мисли с всички сили. Гневът духа в него, както вятърът в дърветата. Бесен е. Почти я беше хванал. Само без нерви, смъмря се той, без нерви, началните ноти нали са налице. Акордът ще се появи в спокойната задушевна обстановка на чайната.

Това е неговото убежище. Там беше композирал първата част от първия си клавирен концерт. Докато духаше битата сметана върху гъстия виенски шоколад. Докато драскаше с молива нотите, които се блъскаха една през друга в ума му. Бележникът и едно малко меко моливче, което препуска по хартията са винаги в джоба му.

— Значи на теб не ти пука, така ли? — настоява Ортанс. — Не ме чуваш? Какво съм аз за теб? Мебел? Украшение? Електрическа крушка, която примигва?

Пуска ръката на Гари. Отдръпва се на една крачка разстояние. Изправя глава срещу вятъра. Стомахът й пак се свива. Няма да отстъпи. Нито на спазъма в стомаха, нито на безразличието на Гари. Ще продължава сама. Всъщност в живота човек винаги е сам. Да си набия тази мисъл в главата и повече да не я забравям. Сама, сама, сама. Да, но какво точно да правя сама? Ритва топката, към която тича едно задъхано хлапе, изпраща я точно в обратната посока, момчето се развиква и се разплаква. Пада ти се, скръцва му със зъби тя. Потичай малко след топката и я хвани, няма да се свърши светът, ако потърчиш! Имаш два здрави крака, нали така!

Хлапето престава да реве и учудено се вторачва в нея.

— Защо плачеш? — пита то, спускайки ушанката върху ушите си.

— Не плача. Изчезвай.

— Ти си лоша! Ти си лоша и си грозна! В косата ти стърчи някаква суха клонка, грозно е.

Тя свива рамене и избърсва лице в ръкава си. Обръща се към Гари, готова за кавга. Той е спрял едно такси и без да я чака, се мята в него.

— Гари! — изкрещява тя и чувства как сълзите й отново напират. Попива ги с ръкавиците и отново извиква: — Гари!

Втурва се към колата. Той затръшва вратата. Смъква прозореца и извиква, докато таксито потегля:

— Съжалявам, скъпа, имам нужда от спокойствие и тишина. Оставям те в компанията на твоите плисета. Ходенето пеша е най-доброто лекарство за обърканите ти мисли.

Ортанс проследява с поглед червените стопове на отдалечаващото се жълто такси. Той я е зарязал насред Парка. Зарязал я е насред Парка, без да му мигне окото. За какъв се мисли? Може би защото е красив, очарователен, безгрижен, смята, че всички девойки ще се юрнат по петите му? Да бе, как ли пък не… Панталонът му е прекалено къс, носи грамадни обувки. И стъпалата му са грамадни. Косата му е прекалено черна. Зъбите му — прекалено бели.

Стои известно време с отпуснати ръце и течащ нос. Поема дълбоко въздух. Вдига яка, за да се предпази от вятъра. Поглежда към малчугана, който продължава да се взира в нея. Изкривява лице в гримаса. Той се обръща бавно и преди да се втурне да догони топката си, й подхвърля:

— Ето на, видя ли, че си грозна! Той те изхвърли като някакъв скапан, гнил банан.

И се затичва след топката.