Катрин Панкол
Muchachas (18)

Тъкмо паркира камиона на банкета, когато телефонът й иззвънява. Вижда двама мъже далече в полето. И те са видели камиона, но остават на място, сякаш имат още нещо дребно за уточнение. Тя отговаря. Обажда се Жюли и я пита дали може да отиде до автосервиза на Гомон. Имало две коли за вдигане, по-скоро останките на два автомобила, изгорели при катастрофа на магистралата. Казва й да забрави за чичо Гризие, защото се отказал от продажбата. Стела се съгласява. Двамата мъже спорят, възбудено размахвайки ръце. Тя отваря жабката, изважда бинокъла и го насочва към двамата спорещи.

— Чакай малко, Жюли, на полето двама мъже спорят…

— Кои са?

— Фермерът, но другия не мога да го разпозная, защото е с гръб към мен. Изчакай…

Тя фокусира бинокъла, стараейки се да хване устата на мъжете. Продължава да чете по устните им отдалеч.

— Е, какво има?

— Готвят се да ни прекарат.

— Какво казват?

— Съгласни са да натоварим стоката, но не желаят да ни дадат половината сума. Само десет процента, за да не вдигнем скандал.

— Кой е главният?

— Чакай… Готово, обърна се. Познах го, Тюрке, оня от кметството.

— Приятелят на баща ти?

— Да. Мръсник и половина.

— Майната му! Ама че номер ни свиха! Изобщо не се досетих! Фермерът не спомена, че ще има ортак.

— Какво правим в такъв случай?

— Не знам, Стела, понятие нямам.

— Тогава обръщам и ги пускам да пасат. Ще ми се да им видя физиономиите, като разберат, че няма кой да вдигне камарата им казани…

— Ще повикат ония от Оксер…

— Които да измамят също като нас ли? Никак не ми се вярва! Гийом няма да се остави да го преметнат! Понеже нас ни познават, знаят, че може да мине. Другите обаче ще се опънат. Ще стане разправия и те го знаят много добре. Нямат избор. Хайде на бас!

— Много се надуваш…

— Познавам ги, онези от Оксер и Монтьоро, в сравнение с тях ти си невинно ангелче. И тези мръсници също го знаят.

— Наистина ли си толкова сигурна? Защото даже и десет процента…

— Наред ли си, Жюли! Ако този път се съгласим, това ще е краят за нас, всеки път ще ни изнудват! Остави на мен, съгласна ли си?

Жюли не отговаря веднага и Стела вижда двамата мъже, които крачат към камиона.

— Побързай, защото идват насам.

— Окей, имаш пълна свобода на действие.

— Благодаря.

Стела затваря. Слиза от камиона, свирва на кучетата, които се навъртат край нея, подтичвайки. Надеждна охрана. Стойте до мен, момчета, не се отдалечавайте. Здравеняк, ще нападнеш, когато ти кажа, ще се целиш в краката, не в гърдите, разбрано! Поема по пожълтяла трева, полегнала от снега. Усеща топлия хълбок на Помияр до дясното си бедро и този на Подлизурко до лявото. Здравеняк води, вирнал златистата си опашка като знаме. Възбуден е и диша тежко, запъхтял се е, издава силен шум като вентилатор.

Тя се приближава до двамата мъже. В очите им забелязва весели пламъчета.

— Здравейте!

— Здрасти!

— Къде е стоката? — пита Стела.

— Ей там, в гората — казва фермерът, посочвайки с брадичка.

— Тогава да вървим. Ще направим както каза Жюли…

— Да ти кажа — започва фермерът притеснено… — условията на продажбата малко се промениха.

— Така ли? В какъв смисъл? В наша полза, надявам се.

Двамата мъже лукаво се усмихват и развеселени се споглеждат.

— Много са сладки това жените, винаги успяват да ни разведрят — подмята чиновникът от кметството.

— Ами… поразмислихме… — продължава фермерът. — Всъщност вие не си мърдате и малкия пръст в цялата работа. Аз попаднах на стоката, аз се обадих в кметството, откъдето ми казаха да се обърна към вас. Само че се оказва, че и кметството е заинтересовано, иска си своя пай. Затова ще ви заплатим за превоза, плюс нещо отгоре, което според нас е напълно достатъчно.

— Петдесет процента за превоза на стоката.

— Не — намесва се въпросният Тюрке, — даваме ви десет процента. Точка.

Стела го измерва с поглед, който го разсъблича. Все едно разкъсва едно по едно копчетата на сакото му, после на панталона, следва дюкянът и той застава гол-голеничък пред нея.

— Ти май сънуваш, чичко!

— Много си отворена, малката.

— Бяхме се разбрали фифти-фифти и така ще бъде. В противен случай ви оставям тук насред полето и си търсете някой друг да ви свърши работата.

Тя прави пауза, за да стигне информацията до затъпелите им мозъци.

— Само дето другите няма да са толкова непридирчиви като нас. Няма да се съгласят с вашата уговорка, абсурд. Например онези момчета от Оксер… те не са особено сговорчиви. Искаш ли да ти кажа нещо, мой човек?

Обръща се към Тюрке с чувството, че държи на мушката Рей Валенти.

— Онези другите изобщо няма да си дадат труда да дойдат дотук. Или ще ви свият стоката, документите и ще ви накълцат топките на салата. В края на краищата, на кого са тези казани, а? Ще кажат, че те са ги скрили тук и ще е напълно справедливо да си ги приберат обратно. А вие ще останете с пръст в устата.

Двамата мъже се споглеждат. Явно не са предвидили такъв развой на събитията.

— Затова избирайте… Давам ви десет минути, докато се върна при камиона. След което товаря или си тръгвам.

Докосва ръба на шапката си с показалец, кима и поема обратно. Свирва на кучетата, за да се долепят плътно до нея, сега не е моментът да се разделяме, трябва да сме заедно. Подлизурко, не ги изпускай от очи, нещо не ми харесват.

В момента, в който отваря вратата и се готви да се метне в кабината, чува, че я викат:

— Стела, Стела!

Обръща се с престорена изненада.

Двамата й правят знаци да се върне. Тя не помръдва от мястото си. Ако желаят да говорят с нея, те да се пораздвижат. Чака, пъхнала ръце в джобовете на оранжевия си гащеризон, облегната на камиона. Грабва някакви сладки и ги хвърля на кучетата, които подскачат и се блъскат, за да ги уловят във въздуха.

Двамата мъже идват към нея, без да я поглеждат. Тюрке пристъпва бавно, без желание. Бесен е и краката му сякаш не го слушат.

— Променихте ли си мнението? — обръща се тя към фермера.

— Ами, то…

Тя чака обяснението. Вместо да заговори, той подръпва ципа на ватенката си и погледът му я избягва. От предния му ляв джоб се показва голям молив, от онези, които използват дърводелците. Тюрке е вперил злобен поглед в краката си.

— И аз си промених мнението — заявява Стела.

Вади кочана с фактурите от страничния джоб на вратата, надрасква с химикалка две цифри — 60, 40, и подава листа на фермера.

— Шейсет за Куртоа, четирийсет за теб. Да ти е за урок. Следващия път да си спазваш обещанията. А, щях да забравя: ще ти платим, след като минат на кантара. Ако се окаже, че са по-леки…

— Или по-тежки — прекъсва я мъжът, опитвайки се да се пошегува, за да не се изложи съвсем.

— Хич не си въобразявай!

Фермерът подписва, навел глава.

— Върни ми химикалката! — заповядва Стела. — Повече не се хващай на такива игрички, разбрахме се, нали? Ние от Куртоа не сме дребна риба. Не сме по-малко силни от другите. Добре го запомни.

Тюрке отстъпва, подритвайки замръзналите буци пръст и не спира да бълва ругатни: „Мръсница, ще те прекарам аз, мръснице, стой и гледай, ще те унищожа, не си мисли, че ще се измъкнеш“.

— Проблем ли има, господин Тюрке?

— Не ми се прави на много хитра. Ще ми платиш за този номер. Ще ти го начукам, на сухо и с пясък.

— Върни си думите обратно!

Стела тихо дава команда на Здравеняк: „Дръж“, кучето се хвърля към Тюрке и го захапва за глезена. Другите две кучета незабавно последват примера му. Тюрке губи равновесие.

Пада на земята и започва да крещи:

— Мамицата ти, махни си кучетата, мръснице! Повикай ги обратно!

Стела сгъва хартията с подписа на селянина и я мушка в предния джоб на гащеризона си. Доближава се до Тюрке, слага крак на гърдите му и извиква на кучетата да се дръпнат. Те отстъпват, но не изпускат мъжа от поглед. Ръмжат, готови пак да скочат отгоре му, ако случайно помръдне.

— Никога повече не ми говори с този тон, чуваш ли? Никога. Сещаш ли се защо?

Тюрке се опитва да се изправи, забил поглед в земята. С върха на ботуша си тя обръща главата му към себе си и го фиксира.

— Защото аз съм принцеса. Не си ли го знаел? Сега вече го знаеш. Затова ще се обърнеш към мен почтително и ще ме гледаш право в очите, боклук такъв.

— Да ти го начукам!

— Искаш ли да пошушна само една дума на кучетата? Една-единствена дума?

Трите кучета само чакат знак от господарката си. Очите им шарят от Тюрке към Стела, в очакване на командата да се хвърлят отгоре му. Тя увеличава натиска на ботуша върху гръдния кош на мъжа, който се задушава, кашля, плюе.

— Ще си отмъстя. Ще видиш…

— Умирам от страх. Хайде! Давай, чакам…

— Ходи се шибай, мръсна курво!

— Здравеняк, Помияр, Подлизурко!

Огромните кучета се хвърлят напред, оголили зъби. Фермерът наблюдава сцената, ужасен.

— Спрете ги! Спрете ги! — вика той, вдигнал умоляващо ръце.

— Само да се съгласи да каже тези три думички и всичко ще е наред — въздъхва Стела.

— Ти си принцеса! Ти си принцеса! — дере се с всички сили Тюрке, борейки се с връхлитащите зверове.

Стела свирва на кучетата и те се връщат и лягат в краката й. Тя изчаква Тюрке да се изправи и му посочва пътя.

— Ти си тръгваш на минутата… другият ще върви пред камиона да ми показва пътя.

Мъжът се изправя, отупва се и тръгва към колата си. Стела зърва мобилния на Тюрке, паднал в пръстта. Настъпва го, сякаш гаси угарка от цигара и телефонът се счупва с тихо пукане на смачкана ламарина.

— Няма да получи кой знае колко, като го даде за старо желязо! — подхвърля тя с усмивка.

Фермерът мънка:

— Сега какво трябва да направя?

— Ти ще вървиш, аз ще карам след теб…

Тя се качва в камиона, включва двигателя. Звънва на Жюли.

— Задачата е изпълнена. Ще ти разкажа. Той подписа. Шейсет за нас, четирийсет за него. Отсега нататък няма да ни прави въртели и ще уведоми и останалите, гарантирам.

— Не мога да повярвам! — възкликва Жюли. — Успя? Наистина? Страхотна си!

— Нормално. Аз съм принцеса…

Затваря и потегля след селянина. Телефонът й отново звъни. Тя се стряска. Мелодията от „Добрият, лошият и злият“, значи е Адриан. Ръцете й стискат волана.

Не вдига. Иска да запази силите си, в случай че селянинът се отметне. Телефонът отново иззвънява: оставил е съобщение.

Ще го прослуша, след като свърши с товаренето.

 

 

Малко по-късно спира в близост до изоставения завод, в който са произвеждали канцеларски мебели. Маси, етажерки, шкафове, дори ученически чинове, писалища. Заводът е давал хляб на петдесетина души. На обед са изваждали канчетата с храна, смеели са се, шегували са се. Отпушвали са с гръм шишетата с ябълково вино.

Днес заводът вече няма име. Старият надпис „Завод Шартие“ е изтрит от вятъра и дъждовете, само тук-там все още личи някоя олющена буква, изрисувана със зелена боя. Хората просто го наричат „изоставения завод“.

Днес тук има само стари гуми, скелети от етажерки, металните бюра, които Жюли все още не е вдигнала и които задръстват двора. Стъклата на прозорците са изпочупени, металните щори от нагъната ламарина на гаражите са вдигнати. Тук-там по напукания под се търкалят парчета метал, разрязани с оксижен и ръждясали, къси греди.

Стела загасва двигателя и отпуска чело на волана.

Не трепна пред Тюрке.

Изпълни задачата.

 

 

Включва телефона да прослуша съобщението от Адриан.

Думите на Адриан…

„Принцесо, въртя се насам-натам, търся те навсякъде, искам да те докосвам, така повече не може да продължава, полудявам, оглупявам. Искам кожата ти, вълчите ти очи, ръцете ти, аромата ти, притискам те до себе си, целуни ме.“

Главата й се люшва назад, устремена към дъха на мъжа, опарил врата й, към устата му, която шепне думи на непознат език, устните на Адриан по кожата й, ръцете му на корема й, между краката й… И кръвта, бушуваща във вените й. Погледът й, очакващ, отстъпващ, отблъскващ мъжа, за да остане силна, за да не се предаде, почти враждебен, докато всъщност бърза да му се отдаде изцяло. И неговият глас, който повтаря, ще умра, чуваш ли, ще умра, ако погледнеш някой друг с този преливащ от желание поглед. Заплашва я и тя знае, че заплахата ще се превърне в наслада… Знае, че там, където е избягал, за да се спаси от опасността, той очаква само едно — да се върне в стопанството и да я вземе в обятията си.

Понякога се завръща.

Минава през тайния подземен проход и остава цялата нощ с нея. Тръгва си на зазоряване и тя не знае кога ще го види отново.

Научила се е да живее по този начин.

На пресекулки.

Сянката на един мъж е променила живота й.