Катрин Панкол
Muchachas (8)

Кафето е почти изстинало. Тя вдига ръка да си поръча ново. Ще й излезе солено, но не й пука. Най-важното сега е да се погрижи за самочувствието си.

— Не се притеснявай — казва Младши. — Моделите ти са прекрасни, ти имаш дарба, Ортанс, голяма дарба, ще намериш нещо друго.

— Да, но кога? Кога? А да не забравяме и кризата… Колко меценати познаваш, които ще заложат на мен?

— Нямаш право да се съмняваш. Приспивай се вечер с мисълта за първото ти дефиле. Пусни моделите да представят творенията ти, избери подходяща музика, отговаряй на въпросите на журналистите, непрекъснато си прожектирай наум този филм и мечтата ти ще се сбъдне… Ще имаш бляскав успех.

Толкова й се иска да му вярва.

— Вярвай!

— Преди време наистина вярвах…

— Продължавай в този дух, давай! Стегни се! В бутика на „Прада“ на 57-а улица има парти. Отиди. Не се помайвай. Покажи се.

— Нямам покана, пък и виж как съм облечена. Никога няма да ме пуснат да вляза!

— Напротив. Там ще срещнеш нови хора. Една жена.

— Жена ли?

— Тя ще бъде твоята добра фея.

— О, Младши… ако наистина ставаше така! Знаеш, че съм готова да се трудя здраво. Но не желая да се превърна в обикновен стол.

— Ти никога няма да бъдеш стол.

— Нощно време сънувам кошмари и се виждам като стол в огромна концертна зала, един от стотиците столове. Нищо, разбираш ли, абсолютно нищо не ме отличава от другите столове. Внезапно един дебел задник се стоварва отгоре ми и се събуждам с вик!

Той повтаря много пъти, никога няма да бъдеш стол, Ортанс, и тя най-сетне се успокоява. Тревожният възел изчезва и може отново да диша свободно. Младши е успял да я отрезви. Младши сее щастие, където стъпи, наистина е самороден талант.

— Ти как си? Марсел и Жозиан във форма ли са?

— Баща ми остарява, но все още има добър апетит. Майка се върна на секретарския стол, не иска да го оставя самичък. Аз тъка на два стана: уча и работя за „Казамиа“. Претрупан съм от работа. Светът не се променя само в областта на модата. Трябва да си отваряш очите, постоянно да си нащрек. Дните са дълги, не спя много. Затова не мога постоянно да поддържам мислена връзка с теб.

— Иначе какво ново?

— Нищо интересно. В неделя майка ти беше на обед у нас със Зое…

— А, Зое, тя добре ли е?

— Да. Но на майка ти не й е лесно. Непрекъснато снове между Париж и Лондон.

— Знам. Понякога си говорим. Само че не мога да я разбера. Винаги е било така, ще ми кажеш. Както и да е, аз никога няма да имам дете!

— Да си дете е ужасно. Когато си на шест години, нямаш кой знае какво бъдеще. Никой не те взема на сериозно. Много добре виждам, че преча на управителните съвети, на които присъствам с баща ми.

— Понякога се чувствам ужасно стара…

— Престани с твоето черногледство. Щеше да скучаеш, ако всичко вървеше гладко. В края на живота си никой не си спомня за спокойно прекараните нощи.

Ортанс се засмя.

— I love you много, Младши.

— Ще дойде ден, когато ще ми кажеш I love you и ще се оженим.

Ортанс се разсмя още по-силно.

— Никога не се отказваш, а?

— Заспивам, представяйки си как ми казваш „да“ в гражданското.

— По-добре се съсредоточи върху моята кариера.

— Нали само това правя!

— Добре тогава, продължавай. Смяташ, че трябва да отида на партито на „Прада“, така ли? И няма да ме изгонят? Няма да го преживея.

— Имай ми доверие.

— Окей, шефе!

 

 

Ортанс затваря, плаща си двете кафета и излиза от хотел „Карлайл“. Тръсва глава да бухне косата си и да пропъди черните мисли.

Решава да стигне пеш до 57-а улица.

Среща погледа на едно момиче на автобусната спирка. О! Все едно че вижда мишка на кокили! Рядко се е натъквала на толкова неугледно момиче. Горката! Животът е тежък, толкова тежък.

Ако на всичко отгоре си грозен…