Катрин Панкол
Muchachas (47)

Паркингът е безлюден.

Не се мярка жива душа, всичко е замряло. Нито една кола, готова да спре или потегли, изпускайки черен облак изгорели газове, никакъв полъх на въздуха. Дните растат и слънцето още свети, наполовина прикрито зад високите стени на болницата. Обагрени в червено, лъчите му се подават като щръкнали ръце на плашило.

Във въздуха витае добро настроение, нежен мирис на парфюм, предчувствие за пролет.

Стела присяда на бетоновия парапет, дебне припадащия мрак. Поглежда часовника си. Пак е закъсняла. Том ще е вечерял и Сюзон ще го е сложила да спи. Той си има стая в къщата на Жорж и Сюзон. На етажа над хола. А може да се е разположил на канапето и тримата да гледат предаването за морето „Таласа“. Дават го всеки петък. Тя има нужда да размисли. Да си припомни дума по дума разговора с майка си и да го съхрани.

Изпитва остра нужда да се изповяда, да сподели с някого изумителното разкритие. Тя има баща и той не е Рей Валенти. Името му е Люсиен Плисоние, той е баща и на Жозефин Кортес, авторката на книги, които се продават в хилядни тиражи и оглавяват класациите. Моя сестра, казва си Стела. Аз имам сестра. От друга майка, но все пак сестра. Тя може би има деца, следователно Том има братовчеди и братовчедки.

Принадлежа към едно голямо семейство, казва си още, и мисълта я кара да потръпва от обич и от опасения. Тази жена, нейната полусестра… успехът може би я е направил горда и недостъпна. Или обратното, щедра и внимателна? На обложката на книгата се вижда единствено усмивката й, скромното и нежно изражение, което предразполага към разговор.

Моя полусестра.

Семейство.

Плъзва поглед по оранжевия гащеризон, прокарва длан по дебелия тъмносин пуловер, разтваря крака, обути в груби обувки с дебели подметки, бутва назад шапката си и отмята русия перчем, който закрива очите й. После събира крака и заема благовъзпитана поза на светска дама с опънати рамене, изправен гръб и прибрани до тялото лакти. Внезапно изпитва усещането, че са я облекли с нови дрехи, че я учат на непознат език, на нови маниери, как да се държи на масата, как да си служи с вилицата. Отначало се чувства непохватна, в следващия миг лека и въодушевена. Люсиен Плисоние и Леони са се обичали и аз съм плод на тази любов. Не съм зачената от онзи мъж, който разчекваше майка ми, когато желанието го връхлиташе, а от един нежен човек, който я е обичал и уважавал, който й е шепнел любовни думи в мрака. Нежно е целувал бенката на дясното й рамо. Произнасял е безумни слова. Любовни слова, които Леони не е била чувала дотогава. Малката ми женичка, нежната ми годеница, чакай ме, ще се върна. Обвързаните мъже винаги така казват. Затова майка й избухвала в сълзи, когато по радиото пускали песента на Юг Офре: „Кажи ни, Селин, какво стана с нежния годеник, който се появи и изчезна за миг?“.

Не го е видяла повече.

Той не е разбрал, че има дъщеря. Ако беше разбрал…

Стела въздиша развълнувана, овладява се. Излишно е да се тормози.

Тя не е дъщеря на Рей Валенти.

Забила е още един пирон.

Тук-там на хоризонта припламват огънчета, после паркингът изведнъж потъва в мрак. Нощта бавно се спуска, земята и небето се сливат. Става й студено, изправя се и тръгва към камиона с изисканата походка на дама, но в следващия миг се отпуска и изритва едно камъче, озовало се на пътя й.

Имам баща, който вече не е сред живите, но с когото мога да се гордея.

Това променя коренно положението.

 

 

Отваря вратата на камиона, засилва се да се качи в кабината и забелязва в мрака един мъж, седнал на предната седалка. Сепва се уплашено, но разпознава Едмон Куртоа. Облечен е в сив костюм, бяла риза и е разхлабил възела на вратовръзката си, която се е изкривила. Усмихва се и прошепва, не се бой.

Стела свива рамене и сяда на волана.

Обръща се към него, чака го да заговори пръв.

Приключила е с думите за тази вечер.

— Беше оставила прозореца отворен…

— Знам.

— Търсех те, видях камиона на паркинга, предполагах, че си при майка си в болницата.

Тя поставя ръце на волана, протяга се и бавно допира чело до кръгчето на клаксона.

— Изморена съм.

Той разбира, че тя няма да му помогне да започне разговора. Върти се на седалката, едрото му тяло е пристегнато от сивия костюм, хванал е края на вратовръзката си и я върти на пръста си.

— Трябва да се прибирам, господин Куртоа.

Той се колебае, продължава да си играе с вратовръзката и най-сетне се престрашава.

— Минах през сервиза на Жерсон. Нямам навик да ходя там, но трябваше да заредя колата. Жерсон беше зает с някакъв мъж, затова се самообслужих. Стоях с гръб към тях, чаках да се напълни резервоарът. Те не ме познаха веднага. Говореха за Рей и за майка ти. Не беше съвсем ясно, но схванах същността.

Той спира, за да даде възможност на Стела да зададе въпрос. Или поне да се изправи и да го погледне. Тя не помръдва, чака го да продължи. Едмон Куртоа я връща в миналото, а тя не желае да има нищо общо с него. Миналото смърди. Вони и осакатява и тя непрекъснато прави опити да се изтръгне, да не позволи на плаващите пясъци да я погълнат. Моли се животът да й направи един-единствен подарък, да й отпусне още няколко минути на спокойствие и щастие. Да очертае в мрака силуета на баща й, след което да съчини някакво продължение. Би могла да тръгне по дирите на непознатата си сестра. Засега я познава само по лице от снимката на лъскавата обложка. Но и това е наченка на щастие. А щастието всички искаме да го поемем деликатно в ръце и да го задържим колкото е възможно по-дълго време. Това е най-трудното. Да го задържим.

— Жерсон разказваше на оня мъж, че Рей бил бесен. Дюре не давал Леони да излезе от болницата, а на Рей му било писнало да се върти покрай майка си вкъщи и да се прави на болногледачка. Жерсон рече, че Рей ще я отвлече, че щял да намери начин да я измъкне. Казал: „Станаха вече два месеца, откакто тя си почива там, сигурно се е оправила, измислят разни тъпотии, за да я държат още в болницата“. Това са думите му, Стела.

Нямам сили вече, казва си тя, сгърчена върху волана, главата й все повече натежава, не виждате ли, че съм на края на силите си. Какво мога да сторя сама, сега е ваш ред да се погрижите за нея. Толкова години мълчахте, настъпи моментът да излезете с открито чело!

— Оня мъж каза: „Ще му помогнем, ще я измъкнем оттам. Ще изчакаме да падне нощта и ще се промъкнем в болницата. Никой няма да ни види. Знаеш ли номера на стаята й?“. Тук Жерсон се наведе към мъжа, защото не успях да чуя нищо повече.

Стела изправя рамене, поема си въздух и се вкопчва с две ръце във волана, отправила поглед право напред.

— А пък аз не искам да чуя нито дума повече, господин Куртоа. Искам само да се прибера при сина ми и да се наспя.

Да забравя. Да потъна дълбоко в дупка, мека като памук. Изгубила съм всякакъв интерес към света. Той върви в погрешна посока. Не желая повече да се обличам, да пълня каросерията на камиона, да ставам рано сутрин, за да нахраня животните, да събуждам Том, да отварям уста да говоря, не желая да виждам никого, не искам да слагам единия крак пред другия, да стискам зъби. Не искам нищо да правя, докато светът не застане на правилното място. Без значение какво ще бъде, но поне да има някакъв смисъл. Да има посока, в която да поема, и да мога да си кажа, че накрая ме очаква лъч светлинка. Съвсем слаба.

Неочаквано Стела се обръща към Едмон и изтърсва:

— Аз имам баща, господин Куртоа. Току-що го научих от майка ми. Казва се Люсиен Плисоние. Рей Валенти не ми е никакъв.

— Люсиен Плисоние — повтаря Едмон Куртоа, мачкайки края на вратовръзката си.

— Познавате ли го? Още нещо, което сте знаели, но досега не сте ми казали? Ще настъпи ли най-сетне краят на всички тези тайни?

― …

— Докато вие си мълчахте, аз през цялото време понасях ударите. Сама. Съвършено сама. Кажете, честно ли е?

— Не. Права си.

— Добре тогава. Или ще ми говорите с думи, които разбирам, или ще слезете от камиона и ще отидете да пазите пред вратата на стая №144. Намира се на първия етаж.

Той не отговаря и продължава да мачка края на вратовръзката си. Иска й се да я дръпне от ръцете му и да му заповяда да я погледне в очите.

— Не знам каква роля играете в цялата история, знам само, че сте били приятел на Рей Валенти и един ден сте му хвърлили страхотен тупаник. Вероятно сте имали основателна причина… Сега ви давам възможност да сложите точка на тази история.

Едмон Куртоа продължава да си играе с вратовръзката, навел очи, потънал в мисли. Стела пъха ключа в стартера и заявява:

— Побързайте. Трябва да се прибирам вкъщи.

— Добре, ще ти разкажа всичко. Сигурна ли си, че искаш да го чуеш?

Не е убедена, че иска да научи повече. Въздъхва.

— Днес не ми е ден, определено… Давайте.

— Добре.

Той се обляга, отмята глава и подема тихо, сякаш е на изповед. Стела забелязва брачната му халка. Отбелязва наум, че Соланж, жената на Едмон Куртоа, също е част от историята, която той се готви да й разкаже. Винаги се е питала защо се е оженил за нея.

— Да, аз бях приятел на Рей Валенти, бях неговата черна душа. Да, и аз нося своята отговорност. Какво ли щеше да прави, ако не беше подтикван от младежа, който бях и който беше заслепен от неговата красота и осанка? Нямам представа.

— Доста неубедителен аргумент…

— Така е, Стела, не се страхувам да го заявя, Рей Валенти беше прекрасен животински екземпляр, когото всички желаеха, но не си го признаваха. Всички ние допринесохме за създаването на това гнусно човешко същество. Малцина му се опъваха. Да си част от неговата банда, беше начин на живот, към който всички се стремяхме. В началото той не съзнаваше силата си. Струва ми се дори, че беше пълен с комплекси. Вуйчо ти Андре се беше постарал да го смачка. Беше го превърнал в своя изтривалка за обувки. Рей израсна в унижения. Майка му беше слугиня, нямаше пукната пара, стискаше всяка стотинка, за да има какво да ядат тя и синът й. Той зъзнеше зимно време, дърпаше окъселите ръкави на пуловера си, вадеше сам болните си зъби с джобно ножче. Неочаквано напусна училище. Учителите го бяха направили своя изкупителна жертва. След като възмъжа, положението коренно се промени. Долавяше желанието на хората, те смирено му се подчиняваха и той се възползваше от това, в някои случаи дори злоупотребяваше. Прекаляваше, но никой не го спря. Реших да се държа настрана, но беше прекалено късно. Междувременно се случи нещо, което не бях предвидил. Бях се влюбил лудо в майка ти. Продължавах да се срещам с Рей и бандата му, за да мога да я докосвам, да се изпълвам с нейната красота. Тя беше ефирна, грациозна, лъчезарна. Аз виждах, че съм грозен и тромав, не си правех илюзии. За нея съществуваше единствено Рей и дори когато се записа да следва и във факултета всички момчета я заглеждаха, тя не се промени. След лекции бързаше за рейса за Сен-Шалан. Ожениха се, престанахме да се виждаме, аз поех по моя път, много пътувах. Живеех сам, обладан от луда амбиция: исках да успея, да изляза от тясната провинциална среда, да стана предприемач. Това беше голямата цел по онова време. Най-сетне успях да купя „Ферай“ и се завърнах окончателно в Сен-Шалан. Майка ми остаряваше. Обичах я. Тя ме бе дарила с толкова любов. Карах я криво-ляво. Държах под наем малък апартамент в Санс, да съм наблизо до Сен-Шалан, да мога да я наглеждам, нея и предприятието, което исках да развия. А и Леони беше тук. Не бях изгубил надежда, нищо, че твърдях обратното. Измислях разни сценарии. Тя напуска Рей и заживяваме заедно. Исках да вярвам в тези фантасмагории с цялото си сърце. Бях един двайсет и седем годишен глупак. Живеех по ергенски, хапвах малко хляб и сирене на крак до кухненската маса, покрита с мушама, носех дрехите си за пране на майка ми, изучавах пазара на металите, подготвях основите на предприятието, каквото го виждаш сега. Не виждах никого, с изключение на майка ми, леля ми и баба ми, и работниците, разбира се. Рей и Леони бяха женени от шест години, срещах ги от време на време, виждах как Леони се смалява, превърнала се бе в собствената си сянка, но отказвах да видя истината в очите. Все още я обичах. Не исках да я поглеждам, много ме болеше.

Той спира, пуска края на вратовръзката, слага едрите си ръце на бедрата си, сякаш търси опора и заявява:

— И все още я обичам, ако трябва да съм честен. След като решихме да си кажем истината.

— Не се отклонявайте. Иначе си тръгвам…

— Не ме пришпорвай, Стела, моля те. И без това не съм много силен в приказките, а това, на което се подлагам тази вечер, за мен е огромно изпитание.

Стела млъква, свива един крак и го поставя на седалката, подпира брадичка на коляното си и казва, окей, слушам ви.

— Беше най-обикновена вечер, една от многото. Бях хапнал, бях си взел душ, когато на вратата се звънна. Попитах кой звъни, реших, че е грешка, бях капнал, исках по-бързо да си легна…