Катрин Панкол
Muchachas (46)

Стела оставя камиона при входа на фирмата. Така няма да й се налага да обръща и ще може да потегли по-бързо. Заповядва на кучетата да не мърдат от каросерията. Закъсняла е. Том пак заспа, след като го събуди, и тя го остави пред училище не закусил. Протяга се, грабва ръкавиците и каската си и през прозорчето на стаичката с кантара зърва Жером и Тюрке да разговарят оживено. Тюрке се е облегнал на бетонния перваз, а Жером се е навел напред като на изповед.

Часът е осем и половина. Кантарът е празен. Жюли сигурно е в кабинета си, заета да изчислява курсовете за деня, на всеки метал и артикул поотделно: мед, бронз, месинг, плаки за офсетов печат, бойлери, алуминиеви отпадъци, олово, цинк, неръждавейки, меден кабел, алуминий, акумулатори, катализатори, чугунени двигатели… Всяка сутрин преизчислява цените. Усин и Бубу са в хангара при металите. Сортират и разфасоват.

Стела се снишава зад волана и наблюдава. Не смее да се помести, за да вземе бинокъла. Тюрке едва мърда устни, Жером говори, изкривил уста. Тя се опитва да разчете по устните им какво си говорят, но е прекалено далеч. Едва успява да хване някоя и друга дума.

Казал на Рей…

Наистина ли мислиш, че…

Мимолетна…

Това го влудява.

Не знам къде се крие…

Не знаеш…

Може да му помогне да…

Въпрос на чест…

Ако всички…

В Париж, със сигурност.

Има връзки.

Стела не успява да сглоби цели изречения, колкото и да се мъчи да се съсредоточи, да не ги изпуска от поглед.

Накрая е принудена да се откаже, грабва ръкавиците и каската си, скача от камиона и се запътва към двамата мъже. За какво се говореше в надрасканото набързо изречение в книгата на Жюли? „Мимолетна красота, която с един поглед ме възкреси, не знам къде избяга ти, не знаеш накъде поех аз.“ Възможно ли е да става дума за кодирано съобщение, написано от Жером? За кого ли е било предназначено? Главата ми гъмжи от подозрения.

Жером я забелязва, усмихва се, махва й с ръка. Изглежда искрен. Тюрке демонстративно й обръща гръб.

— Проблем ли има, Тюрке? — заговаря го Стела, заставайки зад него.

— Не, всичко е наред — казва Жером. — Дойде да ме предупреди, че на железопътната линия е станала кражба и жандармите ще минат на проверка.

— Колко мило! — иронизира Стела. — Вече ни оказва помощ. Каква промяна! Какво ти става, а, Рак?

— Махай се, Стела! — мърмори Тюрке, без да се обръща.

— Не, ти ще изчезнеш оттук, и то скоростно.

— По-добре си тръгвай — обръща се Жером към Тюрке.

— Кофти си се подредил, Рак — добавя Стела. — На твое място щях да се притесня…

— Заплашваш ли ме? — тросва се той, като се обръща и я сочи с пръст.

— Точно така. Да ти опресня ли паметта? „100% Тюрке.“ Говори ли ти нещо?

— Жалка нещастница!

— Ама че аргумент! Аз имам по-компрометиращи факти за теб. Скъпо ще си платиш, да знаеш! А сега да те няма!

— Остави ме на мира. Говоря си с моя приятел.

Стела се обръща към Жером.

— Значи той ти е приятел, така ли?

Жером се усмихва и кима с глава смутено, за да даде да се разбере, че не може да говори.

— Броя до три — обявява Стела. — И ако си още тук, ще пусна кучетата. Нали си спомняш колко те бяха харесали?

Тюрке свива рамене, измърморва още веднъж „жалка нещастница“, хвърля последен поглед към Жером и се отдалечава.

— Как умее да разговаря само твоят приятел — подмята Стела.

— Не ми е приятел — прави опит да се защити Жером.

— В такъв случай какво правеше тук? Нашепваше ти любовни слова?

— Не, нали ти казах, дойде да ме предупреди за кражбата.

— Погледнати отстрани, изглеждахте доста близки.

— Ами… Не можех да го изгоня.

— Напротив. Не искам повече да го виждам тук.

— Стига, Стела, прекаляваш.

— Не прекалявам, Жером, той е пребил майка ми.

— Ясно, добре, повече няма да се мярка тук, обещавам.

Стела го поглежда и отново се чуди на чия страна е Жером.

Качва се при Жюли.

Жюли вдига глава от тефтерите и се протяга.

— Как си?

— Средна работа — отвръща Стела. — Видях Тюрке долу.

— За какво беше дошъл?

— Разговаряше оживено с Жером. Станала кражба на жепелинията и жандармите щели да те посетят.

— Знам. Това вече стана ежедневие! Както е тръгнало, ще се наложи да дебна по цял ден, за да не ми пробутат някоя крадена релса! Писна ми.

— Не искам да го виждам тук, Жюли, сили не ми останаха.

— Може да е дошъл по служба, да са го изпратили от общината…

— Все ми е тая. Кажи на Жером да го разкара. Иначе ще го убия…

Стела е застанала срещу Жюли и стиска юмруци, разтреперана от гняв.

— Ще говоря с него, Стела. Не плачи.

— Не плача. Просто се страхувам, че няма да имам сили да се овладея. Кой тогава ще се грижи за Том?

— Престани, Стела, недей!

Стела бърше очи с ръкав.

— Какво имам за днес?

— Трябва да докараш пратка пътни плъзгачи. Проверих произхода, редовни са. Предлагат ни ги, защото били дефектни. Въпреки всичко провери и ти. Да не вземат да ни пипнат за незаконен трафик на крадени плъзгачи! Рей само това чака!

— Хубаво. Давай адреса.

— Добре ли си? Сигурна ли си? — пита Жюли, докато пише адреса на едно листче. — Прочетохте ли книгата?

— Тази вечер ще я дочетем. Утре ти я връщам.

— Не че ти нямам доверие, но… — пламва Жюли.

— Знам.

Стела за малко да попита откъде идва тайнственото изречение в полето на книгата, но преглъща въпроса, излиза от стаята, слага си ръкавиците и каската. Жюли е много строга по отношение на мерките за сигурност: забранено е движението на площадката без каска.

— Стела! — вика Жюли, докато Стела слиза на бегом по стълбите.

— Какво? — пита Стела.

— Забравих да ти кажа: Виолет се е върнала!

Стела се връща в кабинета на Жюли.

— Виолет Мопюи?

— Да. Снощи ми се обади. Не пожела да ми каже защо се е върнала, но видях Брюно, нали го знаеш, началникът на гарата, с него говорихме за крадените железа… Пристигнала с цяла камара куфари. Не бил виждал сам човек с толкова много багаж.

— Тук ли смята да се установи? — пита Стела. — Не остана и един ден, когато починаха родителите й, а сега се връща? Завинаги ли?

— Възможно е. Мен ме увери в обратното. Закле се, че нямала намерение да мухлясва в това забутано място.

— Така и не се прочу в Париж. Помниш ли? Беше ни обещала да стане известна артистка.

— Така беше, дори твърдеше, че ще я гледаме по телевизията и от нея ще разберем с какво се занимава.

— Славата явно я е прескочила. А в наше време трябва да си доста силен, за да успееш да й избягаш!

Двете се споглеждат и топло се усмихват една на друга.

Жюли взема един голям посребрен винт и започва да го подхвърля в ръката си. Стела замръзва — когато Жюли започне да си играе с парчета желязо, значи е притеснена и не се осмелява да сподели нещо.

— Има нещо странно, Стела…

— Какво?

Жюли навежда глава, смутена.

— Не знам дали да ти го казвам…

— Карай, вече съм претръпнала.

— Рей я е посрещнал на гарата.

— Рей?

— Да. Лично той пренесъл куфарите й, а тя се качила в колата му…

 

 

Вечерта, в болничната стая на майка си, Стела довършва с монотонен глас четенето на книгата на Жозефин Кортес. Не й пука за историята на „малкия младеж“, все още вижда как Жером и Тюрке съзаклятничат, представя си как Рей посреща Виолет на гарата, но се старае все пак да вложи известно чувство. Малкият младеж е изгубил голямата си любов, Кари Грант е отлетял обратно за Америка, оставяйки му прощално писмо. Не е имал смелостта да му признае очи в очи, че заминава. Малкият младеж е с разбито сърце. Броди безцелно. Превърнал се е в протегната ръка към един невидим мъж. Мъж, който го е забравил.

Дълбока въздишка се откъртва от гърдите на Леони.

— Значи и той също…

— И той също какво? — пита Стела, вдигайки глава от книгата. — Защо се развълнува толкова, мамо?

— И той го е изоставил…

— Такъв е животът, мамо, случват се такива работи.

— Знам. Но въпреки това е ужасно тъжно.

На лицето й е изписана същата обърканост и съжаление, каквито изпитва и героят на романа.

— Това е просто един роман — настоява Стела, — измислена история.

— История като в истинския живот. Много ми хареса книгата. Така ли свършва?

— Да. Останаха само благодарностите на автора, но смятам, че тях можем да ги прескочим…

Стела бърза да се върне при Том. Дано на Тюрке не му хрумне да наобиколи фермата. Кучетата са там и тази мисъл я успокоява донякъде.

— Прочети ми ги. Може би разказва какво се е случило след това на Малкия младеж… Понякога авторите съобщават новини за героите си, ако са вдъхновени от действителни лица.

Стела отгръща книгата и започва да чете:

„Преди всичко посвещавам тази книга на баща ми Люсиен Плисоние, който почина на 13 юли 1977 г., когато искрящи фойерверки озаряваха небето на Франция. Беше на четирийсет години. Бе моят добър, щедър, справедлив татко, когото обичах. Той ми даде сили да живея, да издържа, даде ми сили да пиша, да стана това, което съм днес. Бях едва десетгодишна, когато си отиде, но остави в мен незаличима следа.

Бих искала също да благодаря…“

Стела прекъсва четенето. Майка й е разтърсена от неудържимо ридание. Едно сърцераздирателно стенание се откъртва от гърдите й и тя сякаш се пречупва на две. Леони се държи за сърцето и хълца безпомощно, повтаряйки Люсиен, Люсиен…

Стела сваля книгата и смаяно я поглежда.

— Познаваше ли го?

— О, малкото ми момиченце, скъпо мое момиченце…

— Познаваше ли го?

— Как боли. Как страшно боли. Не знаех, че може да боли така силно след толкова години…

— Никога не си ми споменавала. Никога.

— Не можех… О, как боли! Искам и аз да умра.

Леони удря по гипса, блъска масичката. Прави опит да стане, да се изправи. Стела я задържа, принуждава я да легне, намята я с розово-белия плетен шал, който се е изхлузил, и я притиска в прегръдките си.

— Какво си имала с този мъж, мамо?

Леони мълчи. Смалила се е още повече, свила се е, плаче тихо, вкопчила пръсти в краищата на плетения шал.

— Можеш всичко да ми кажеш, всичко.

— О, Стела…

— Кажи ми, мамо.

— Той беше толкова добър, толкова нежен, непрекъснато се питах защо… не му беше присъщо, това мълчание ме разпъваше на кръст.

— Значи си го познавала отблизо?

— Да.

Леони не смее да проговори. Не откъсва поглед от вратата, сякаш Рей всеки миг ще я разбие, ще нахлуе в стаята и ще се нахвърли върху нея. Цялата трепери и отбягва погледа на дъщеря си.

— Приятели ли бяхте?

— Да.

— Нещо повече от приятели?

Леони кимва.

— Любовници?

Леони се прокашля. Пламва и извръща лице. Отново издава грапавия звук на камъчета, които се търкат едно в друго.

— Имала си любовник, мамо?

Стела се взира в майка си и невероятните думи „мама и любовник“ се блъскат в главата й. Овладява се, преглъща, взема ръцете на майка си в своите и започва спокойно да я разпитва, без да бърза.

— Кога беше това?

― …

— Кажи ми, мамо, кажи ми. Не навеждай очи, няма нищо срамно.

― …

— Кажи ми, важно е.

Леони е вперила поглед в една точка на пода. Не може да говори на Стела. Говори на едно петно на земята, черна резка от ток на обувка, която е издраскала жълтата плочка. Говори с глас на виновно момиченце.

— Рей замина като доброволец в Испания, в района на Аликанте, да помага на испанските пожарникари в овладяването на огромни пожари. Щеше да отсъства петнайсет дни. Върна се след два месеца и половина.

Спира, изтощена. Поема си дъх. Погледът й отново се втренчва в петното на пода.

— Била си сама и си го срещнала — продължава Стела. — Срещнала си го случайно, а после отново сте се видели…

— Да — потвърждава Леони почти нечуто.

— В началото ви е било приятно да разговаряте. Не сте правили нищо друго и постепенно… сте се сближили.

— Да, точно така, сближихме се.

— Един ден ви се е приискало да се целунете и сте го направили… не сте разбрали как е станало.

— Беше вечер. Фернанд ме изпрати да купя мляко и бекон. Била решила да прави киш. Изтичах до бакалията, щеше да затвори след малко, и попаднах на него. Буквално се сблъскахме. Като при автомобилна катастрофа…

— И след първата целувка се видяхте отново…

— Определяхме си срещи.

— Ами Фернанд? Тя позволяваше ли ти да излизаш?

Леони неочаквано се засмива хитро, с усмивка на влюбена жена, която измисля всякакви начини, за да се срещне с любимия, не се страхува да излъже, да измами. Усмивка на млада жена, която грейва на набръчканото й лице, изважда на бял свят спомени, трепкащи видения от младостта.

— Срещахте се двамата и се обичахте?

Леони изправя чело. Лицето й се озарява от искрите на отминало щастие.

— О, да! Обичахме се.

— И си била щастлива за пръв път в живота си.

— Вдигах очи към небето и благодарях.

Леони продължава да се усмихва. Отмята с кокетен жест кичур бяла коса, сините й очи стават още по-големи, блестят щастливо.

— Прочети ми пак пасажа, в който тя говори за Люсиен — моли тя.

Стела взема книгата, чете отново.

— Пак — шепне Леони, — пак.

Стела се подчинява. Леони повтаря многократно, 13 юли… Стела се сепва: аха, значи заради това…

— Той ли ти подари Половин черешка?

— Да.

— Кога беше това, мамо?

— През 1977 година, май 77-а.

— Била си омъжена от седем години, нали? — пита небрежно Стела.

В главата й проблясва една мисъл, която внезапно се избистря.

— Била си омъжена от седем години и все още не си имала дете…

Думите на Рей Валенти през онази първа нощ на ужасите. Изкривените устни на Рей Валенти, които съскаха, аз не съм твоят баща, ясно ти е, нали! Разбра ли, или да ти го обяснявам надълго и нашироко? Последното парченце на пъзела току-що се е наместило. Клик-клак! Напаснало се е със съвършена точност. Картинката се прояснява, всичко си идва на мястото. И старата болка се завръща. Следващия път си облечи някоя красива нощница, разбрано? Ще ти купя. Красива нощница, за да се забавлява Рей с теб. Не искаш ли да си играем? Аз знам най-различни весели игри. В края на краищата, не съм твой баща. И аз имам право…

Не съм твоят баща. Не съм баща ти.

Старият гняв припламва в очите й и те потъмняват, стават почти черни. Иска й се да изкрещи, а ти не ме защити! Не ми се притече на помощ! Пуска ръцете на майка си и става от стола. Застава до прозореца и поглежда към паркинга. Камионът е там. Сеща се, че е забравила да затвори прозореца от страната на шофьора. Някой може да се промъкне и да открадне бинокъла, документите в страничния джоб, дори камиона, ако поиска… Разкъсващите удари от нож в корема, безучастната й майка, свела очи на сутринта, Рей Валенти, който влиза в стаята й нощ подир нощ, всеки път, когато желанието го пришпори. Майка й знаеше. Знаеше и въпреки това не я защити.

Стела се обгръща с ръце и залюлява малкото момиче от онези нощи. Иска й се да се освободи от оковите, да се махне от майка си, да сложи край на мъката. Да замине.

— Не, скъпо дете!

Леони извиква, за да отклони дъщеря си от мислите й. Отваря уста да каже още нещо, когато Стела заявява с глух глас:

— Аз съм родена през 78-а, март 78-а. Ако пресметнем…

Майка й поклаща глава.

— Обичаше ли го поне? Беше ли истинска любов?

Леони шепне, „да“.

— Значи, той е баща ми?

― …

— Той е баща ми, знам. Просто ми се иска да го чуя поне веднъж от теб, от твоята уста. С думи, които казват, не с думи, които изтриват, които всичко замъгляват. Писна ми от тази мъгла.

Какъв е смисълът да произнасяме думи, след като не казваме нищо с тях? Неправилните думи могат да ти съсипят живота. Непроизнесените думи ни превръщат в затворници, произнесените ни връщат свободата. Дават ни сила. Аз се боря с бродещите в мълчанието призраци. Опитвам се да ги хвана, но те постоянно се изплъзват и затягат оковите, които спъват краката ми.

— Да, той е. Люсиен Плисоние.

— Значи имам баща. Истински баща.

Стела повтаря: имам баща. И той не е Рей Валенти. Нямам нищо общо с него. Моят баща се казва Люсиен Плисоние. Мъжът, когото не познавам, ми върна свободата.

Гневът я напуска изведнъж. По-точно, захвърля го като стара, износена дреха. Обръща се и хвърля поглед на тялото, покрито с бяла завивка. Ортопедичната яка, гипсираният крак, кожата, нашарена с виолетови жилки, синьо-сивите петна на избледняващите кръвонасядания, сухите като на мумия ръце. Какво е можела да стори тя? Какво е можела да противопостави на силата на Рей?

Стела отново се чувства изпълнена с безкрайна нежност към майка си.

— Ако знаеше, мамо…

Леони вдига глава и поглежда дъщеря си.

Стела й подава ръка и тя я стиска със силата на оздравяващ човек.

— Той беше чудесен човек, Стела. Баща ти беше чудесен човек.

— Аз имам баща!

Неочаквано Стела се намръщва.

— Рей Валенти знае ли?

— Да, знае, че не си негова дъщеря, но никога не съм му казвала за Люсиен. Казах му, че е умрял. Че съм го научила от вестниците. Той крещеше, как така от вестниците, защо са писали във вестниците, толкова ли е бил изключителен? Беше убеден, че единствен той има право да вижда името си, напечатано във вестника.

Леони въздъхва.

— Обясних му, че съм го прочела в некролозите на вестник „Фигаро“. В един стар брой, който съм взела, за да увия обелките от картофите.

— Съгласил се е да ме родиш?

— Беше предоволен, че съм бременна. Той не може да има деца. В Сен-Шалан го наричаха „Сух ташак“ зад гърба му. Така си отмъщаваха, на него и на собственото си малодушие.

— Знам. Отдавна знам всичко това. Задушавам се от всичко това. Имам нужда от въздух.

Стела въздъхва дълбоко и въздишката й завършва в дълга прозявка. Чувства се напълно изцедена.

— Том ме чака. Мога ли да тръгвам вече? Добре ли се чувстваш?

Леони мълчаливо кимва.

— Може ли да задържа за малко книгата?

— Да, щом искаш — съгласява се Стела.

Леони обръща книгата и се взира внимателно в снимката на Жозефин Кортес на корицата. Прочита бележката, замисля се и неуверено казва:

— Това е сестра ти. Всъщност полусестра…

— Да — потвърждава Стела с тон, напълно лишен от интерес, поне за момента.

— Той ми каза, че не е свободен. Не желаеше да ме лъже. Каза ми също, че един ден щял да се освободи и тогава… Не ни стигна времето. Животът бе постановил друго. Аз го чаках. Това ме крепеше. Надеждата, че той ще се върне, и ти… Представях си как един ден ще се съберем тримата.

Отново ще се разплаче. Стела се надига от стола.

— Трябва да тръгвам. Утре пак ще дойда. Взе ли си хапчетата за сън?

— Ще ги взема. Върви… Остави ме. И аз имам нужда да остана сама.

Споглеждат се учудени. Вече не са едно цяло. Вече са като два сиамски близнака, разделени от изкусен хирург. Сега и двете имат нужда да намерят своето място.

Мълчат. Леко се усмихват.

Усмивката ги отдалечава една от друга.

Никога вече няма да бъдат такива, каквито са били.