Метаданни
Данни
- Серия
- Момичетата (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Muchachas, 2014 (Пълни авторски права)
- Превод отфренски
- Румяна Маркова, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Катрин Панкол
Заглавие: Muchachas
Преводач: Румяна Маркова
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: ИК „Колибри“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: френска
Печатница: „Инвестпрес“
Излязла от печат: 24 ноември 2014
Технически редактор: Симеон Айтов
Художник: Стефан Касъров
Коректор: Здравка Букова
ISBN: 978-619-150-465-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2691
История
- —Добавяне
Никога не си беше представял, че един ден ще има жена и дете. В Арамил вече не се раждаха деца. Детето е обещание пред времето. Бъдеще.
Той имаше син. Носеше го до сърцето си, скриваше го под якето, когато беше бебе, и го извеждаше на разходка. По-късно го научи да намира камъка, на който да стъпи, когато преминава през река, да предвижда времето, разчитайки небесните знаци, да наблюдава как се топи снежинката, кацнала на пръста му, да не дава на магаретата отровни треви и растения, например чимшир, олеандър или хвойна. Том беше колкото пшеничен стрък, но слушаше с изражение на възрастен. Сякаш си даваше сметка колко е важно да запомни всичко. Сякаш разбираше, че няма време за губене.
Беше на шест, когато, седнал на един голям камък насред потока, който се виеше из полето, Том попита баща си:
— Ще ми купиш ли пушка някой ден?
— Не ми се вярва, Том.
— Един ден аз ще пазя мама.
— Ами аз къде ще съм? — попита Адриан, усмихвайки се, за да разведри детето.
— Ще си заминал. Искам да кажа, завинаги. Аз ще остана сам с нея.
— Защо трябва да съм заминал?
— Защото знам, че така ще стане.
— Досега не си ми задавал такива въпроси…
— Ти си ми баща. Трябва да знаеш какви въпроси ще ти задавам.
Адриан му беше разказвал за Арамил, за майка си и баща си, за дядо си, за учителя, за филма. Останалото премълча. Да не би синът му да се разприказва в училище.
Том се изправи на камъка, сбърчи чело и заяви примирено:
— Виждаш ли, нищо не казваш. Аз ще се погрижа за Стела.
От този ден вече не я наричаше „мамо“.
Сюзон харесва Адриан.
Двамата често сядат на каменната пейка. Тя му кърпи якето, панталона, разказва му за последните подвизи на Том, без да изпуска иглата. Гневът на Том, скъсаните му дрехи, ударите, синините, превръзките. Когато започне да я разпитва за Леони или за Рей, Сюзон млъква.
Жорж не го харесва особено. Не може да обясни защо. Честно казано, и той много не го харесва. Недоумява защо Жорж е позволил да се случат всички тези нещастия. Защо досега си е мълчал? Що за мъж е? Прилича на мъжете от Арамил, изгубил е желание да се бунтува. Не се знае точно към кой лагер принадлежи.
Адриан продължава да тича в подземието и въпросите се въртят около него като прилепи, които събужда, ако случайно ги докосне.
Стига до старата дървена врата, отваря я, излиза, вдишва чистия въздух, разтваря тревите, пълзи до колата, завърта ключа, допрял лице до волана, за да не го зърне някой.
Потегля към Париж. Неговите планини, както обича да казва. Париж е също толкова висок и жесток, колкото планината. Живее на Монмартр, най-високия хълм в Париж.
Едмон Куртоа му намери това скривалище. Надраска на парче хартия някакъв адрес и няколко думи, пъхна го в един плик и рече, те знаят какво да правят с теб, можеш да им се довериш. Не говори с никого, Адриан. Не се набивай на очи. Никакви спречквания, побои, запои, момичета.
Стела не бива да знае, че си в Париж.
Не бива Рей да изкопчи адреса му от Стела.
Адриан не желае ченгетата да звъннат на вратата в ранни зори и да го върнат в Арамил при калта, разнебитените дървени огради, сивото слънце.
Защото тогава ще му се наложи пак да тръгне от нулата.
А не е сигурен дали ще му стигнат силите.
И други спомени се завръщат, неканени. Спомени, в които няма крясъци, няма удари, но които понякога могат да са и по-жестоки.
Леони ги разгадава с нюха на детектив, надушил вярната следа.
Стрелката на метронома разкъсва въздуха отдясно — наляво и обратно. Тя се моли да не влезе някой точно в този момент. Пръстите й стискат дървената пирамидка, в която се движи стрелката, за нищо на света няма да я изпусне.
Нещо й подсказва, че животът й зависи от нея, че част от съдбата й се решава точно в този момент.
Ева дьо Бурашар е в стаята си на първия етаж на замъка. Децата са притихнали в ъгъла до тоалетката и безмълвно я следят с очи. Леони е на около седем години, Андре — на дванайсет. Момиченцето носи червено-синя шнола в русите си коси и бели сандали на краката си. На леглото има отворен куфар. Майка им е нахвърляла безредно дрехи в него, бързала е, сякаш някой я преследва. Сега продължава да се суети, развълнувана, после се отпуска на леглото, хванала глава с две ръце.
След това се изправя и отново започва да снове безцелно напред-назад.
Сюзон се мъчи да въведе някакъв ред. Сгъва някоя рокля, сако от костюмче, пола, бельо. Със светкавичен жест Андре грабва нещо и го мушва в джоба си. Леони го забелязва и той й хвърля заплашителен поглед, приканвайки я да си мълчи.
— Пак ли заминавате, госпожо? — осведомява се Сюзон, приглаждайки яката на една бяла блуза. — Кога ще се върнете?
— Не знам, Сюзон, не ме питай нищо. Нямам сили да отговарям на въпросите ти. Да си виждала четката ми за коса, онази със седефения гръб?
— Сигурно е на тоалетката…
— Няма я. Боже мой, всичко губя, не ме бива за нищо! Намери ми я, Сюзон, толкова си я обичам.
Сюзон оставя куфара, отива в банята и се връща с четката в ръка.
— Бяхте я оставили на мивката.
— Виждаш ли, за нищо не ме бива — повтаря тя, грабвайки четката. — А къде са ми белите перли?
— В кутията за бижута, госпожо.
— Сигурна ли си?
— Да, госпожо.
Андре и Леони не изпускат от очи майка си, която се върти в кръг, после замръзва на място, докосва с пръсти челото си. Вдига глава и ги забелязва.
— Какво правите тук, деца? Не стойте тук, вървете да си играете…
Андре прави крачка напред, пъхнал ръце в джобовете на шортите си. Лято е. Той носи блузка с къс ръкав и еспадрили. Леони е зад гърба му. Чака го да проговори. Да изрече трите думи, които биха я задържали. Тя е готова да му ги напомни, ако се наложи.
— Не заминавай, мамо. Не заминавай.
— Много си мил, скъпи мой. Крайно време е да престанеш да се обличаш като момченце, вече си голям. Смешен си в този вид.
— Не заминавай.
Сюзон слуша думите на Андре, скръстила ръце на щедрата си гръд. Не диша, не помръдва. Нищо не трябва да отклонява вниманието от молбата на момчето.
— Сюзон — обръща се Ева дьо Бурашар към нея, — непременно му купи подходящи дрехи. Станал е на дванайсет години, вече може да носи дълги панталони.
— Не ми пука за панталоните. Искам да останеш при нас — тросва се Андре, тропайки с крак.
— Много е сладък, когато е ядосан! — отбелязва майка му и се разсмива. — Прави се на страшен като всички слабохарактерни мъже!
— Послушайте го, госпожо — умолява Сюзон. — Децата имат нужда от вас.
— Никой няма нужда от мен, Сюзон. Все едно е дали съм тук, или ме няма. Ще ме забравят. Какво казваше мъжът ми?
Тя прави усилие да си припомни думите на съпруга си. Слага пръст на устните си, за да не наруши някой тишината, сбръчква нос, свъсва вежди и се провиква:
— Мъг-ля-ви-на-та Ева! Аз съм само една мъглявина. И е прав, Сюзон, да знаеш.
— Ама децата ви, госпожо, малки са още.
— Ще си живеят по-добре без мен. Погледни ги. И тях не успях да ги докарам както трябва. Андре, ти почти не приличаш на момче, а ти, Леони, трудно е да се каже, че си момиче. Нещастните ми дечица, с времето ще разберете, че всичко, до което се докосвам, се скапва.
— О, госпожо, не говорете така! — протестира Сюзон.
— Такава е истината. Всъщност може ли да ми обясните какво правят тук? Нямат работа в стаята ми. Хайде, вървете да си играете другаде! Хайде…
Тя прави знак с ръка да изчезнат, обръща се към Сюзон, взира се в куфара.
— А дневният ми крем?
— В тоалетната ви чантичка е.
— Одеколонът?
— И той.
— Благодаря, Сюзон. Как бих се справяла без теб?
Леони чува да се затръшва врата.
Андре е излязъл от стаята. Трясъкът отеква като гръмотевица по коридорите на замъка. Стените треперят и гравюрите сякаш излизат от рамките си.
Леони стои като просякиня, дебне жест на нежност, свежда глава в очакване майка й да я погали.
Вратата отново се отваря и на прага застава баща й, облечен е в кабинетна пижама. Кадифено сако в гранатово червено със златни копчета, копринено шалче на врата, сгънат вестник под мишница.
— Какво пак е станало? Кой тресна така силно вратата?
— Стана течение — отговаря Сюзон.
Баща й забеляза куфара на леглото.
— Аха! Пак заминавате, скъпа моя. Това ви стана мания. Направо изу-ми-тел-но! Не ви свърта на едно място. Какво правиш тук, Леони? Върви да си играеш в стаята си. Тези деца наистина не са добре възпитани. Сюзон, отивам в библиотеката, извикайте ме, когато сте готова с обяда.
Леони чува отдалечаващите се стъпки на баща си, погледът й се връща към обърканата й майка, която затваря куфара, грабва тоалетната си чантичка, ръкавиците и се обръща към Сюзон с молба да приготви колата, влакът й потеглял от Санс в осемнайсет и петдесет и осем.