Катрин Панкол
Muchachas (44)

Адриан тича в подземието. Носи миньорска лампа на челото, светъл лъч, който танцува пред него и който той следва. Познава пътя наизуст, знае къде са коварните дупки и как да ги избягва, свлачищата, камъните, в които се препъва, почернелите дъски с ръждясали гвоздеи, калните локви, които прецапва.

Движи се към изхода.

Може да пробяга разстоянието със затворени очи. След толкова време започва да харесва този пробег в тъмното, придружаван от цвърченето на полските мишки. Харесва му да тича на отиване, ненавижда, когато трябва да бяга в обратната посока. Пред очите му се изреждат миговете от миналата нощ, как се навежда да долови дишането на спящия Том, как той го прегръща през врата, как най-накрая отгатва смисъла на определен поглед или на мълчанието на Стела. Понякога му трябва доста време, за да я разбере. Двамата са толкова различни. Страхува се от недоразуменията.

На изхода колата му го чака, скрита зад високите треви на изоставената нива. Дали не е принадлежала някога на Жюл дьо Бурашар? — пита се той, засилвайки темпото. Как е възможно да си имал толкова земя, стопанства, гори и да си ги изгубил?

Всеки път, когато преминава тичешком през подземния проход, се сеща за този човек, който не е имал достатъчно сили, за да изживее своя живот и е предпочел да се свива в сянката на предците си. Трябва да си лишен от самоуважение, за да отстъпиш мястото си на своите прадеди.

В съзнанието му изплува думата „гния“: да гниеш в някакъв замък във Франция е равносилно на това да гниеш в някоя дупка в Арамил — еднаква съдба, еднаква липса на самолюбие.

Бубу му разказа историята на фамилията Бурашар. Разказа му за Жюл, за неговия син Андре, за това, че са били богати благородници, различни от хората от града.

Много говориха за стария Бурашар. Бубу знаеше неговата история. Бе го видял след пристигането си в Сен-Шалан. Една година преди да предаде богу дух прочутият аристократ лично бе посетил „Ферай“. Търсел някаква част за един от часовниците си в стил ампир. Прекарал целия следобед в ровене из кутиите, в които събираха редките части. Не намерил нищо. Тръгнал си, поздравявайки учтиво, като свалил шапка, сякаш се намирал на тържествено събрание.

— Бях двайсетгодишен — каза Бубу — и си мислех, че след като тези хора са толкова различни, би могло да се предположи, че са арогантни. Само че той не беше такъв. Просто всичко му беше безразлично. Нужна е огромна сила да се отнасяш с безразличие към всичко в живота.

— Не съм много убеден — отвърна Адриан. — В моята родина хората са безразлични, защото са изцедени до капка от нещастие, срещу което са безсилни. Нямат сили дори да обичат. Прехранват се от остатъците на живота като бездомните котки, които ровят в кофите за боклук. Гълтат, без да знаят какво са лапнали. Нищо не ги интересува.

— Не е весело в твоята страна.

— Моята страна вече е Франция.

— Не може да се каже, че си неблагодарен! Като си помисля, че отказват да ти дадат документи…

— Това няма нищо общо с документите. Твоята истинска страна е тази, в която за пръв път са те погледнали с уважение, дали са ти да разбереш, че можеш да направиш нещо с ума си, с ръцете си. Моята страна, това са Жюли, г-н Куртоа, Стела. В реда, в който се запознах с тях, разбира се.

Бубу го ръгна с лакът и му предложи цигара.

— И тримата са французи и представляват трите цвята на френското знаме: синият Жюли, белият г-н Куртоа и червеният Стела.

— Не си представях нещата по този начин.

— В граматиката не е описано всичко. Тя съдържа начините на употреба, но не и идеите.

— А ти още много такива идеи ли имаш?

— Ами да, защото живея сам. Когато си сам, имаш време за размисъл.

 

 

Продължава да тича в подземния проход и си казва, че винаги е живял сам. Роден бе в град, който бавно умираше. Баща му замина да търси работа другаде. Така и не се върна. От чакане майка му почерня като пръстта. Изплака си очите. Казваше се Наталия. Гледаше го и не можеше да повярва, че е още там. Беше загубила две момчета преди него. Не беше сигурна как се казваше: Василий, Сергей? А той отвръщаше, не, Адриан. Вече не можеше да я нарича „мамо“.

Хората бяха прекалено изтощени, за да мечтаят. Бяха им останали само парите и телевизията — дребни надежди.

А в Арамил парите бяха рядкост.

И слънцето също.

Един ден учителят им беше обявил: „Довечера ще има кинопрожекция“. Адриан си помисли, че ще им раздадат бонбони, салам или картофи. Вечерта учителят разпъна голямо бяло платно, помоли да изгасят лампите, завъртя манивелата и по платното заподскачаха картини и думи, затанцуваха, сменяха се с други думи и картини, после по средата изникна едно момиченце с руса, почти бяла коса, завързана с панделка. До този момент Адриан не беше виждал толкова чиста и гъвкава коса. Той дори извади пръста от носа си, толкова го впечатли красивото момиченце. Имаше огромни крави, които даваха цели ведра мляко, а малкото момиче се усмихваше, разкривайки белите си, леко раздалечени зъби. То тичаше при майка си, подаваше й ведро с мляко, майка му му наливаше едно канче, момичето се смееше и пиеше.

Дядо му, таткото на татко му, го бе придружил на прожекцията. Бе успял да се сдобие с афиша на филма. Може би го беше откраднал, кой знае? Окуражи го да влезе в света на русокосото момиче. Научи го как да говори с него, да поздравява с добър ден, госпожице, как се казвате? Аз се казвам Адриан. Научи го да се покланя, придържайки с ръка въображаема пелерина.

— Пелерина, сигурен ли си, дядо?

Сигурен бил, повече от сигурен.

— Така се говори на русокосите и лъскави момичета. Докато стигнеш до нея, тя ще е станала красива девойка и ти ще я разпознаеш. Трябва обаче да отидеш далече, много далече, сине.

Винаги го наричаше „сине“.

— Всяка вечер, преди да заспиш, скачай в афиша, така един ден ще скочиш във влака, после във втори, в трети, докато накрая се озовеш при русокосата девойка. Като по чудо. Не се опитвай да разбираш. В живота не всичко можем да разберем, а най-прекрасните неща се случват тогава, когато не ги очакваме. Този ден ще се сетиш за мен, ще ми направиш знак, за да ми кажеш, че всичко е наред, че си пристигнал благополучно и държиш за ръка русокосата девойка. Тогава ще мога да умра спокойно.

Адриан тренираше, като спеше на пода, до афиша с красивото русокосо момиче. Когато я погледнеше, сякаш го разтърсваха токови удари. Галеше я по лицето, казваше й други думи, различни от онези, на които го учеше дядо му, докосваше с устни устата на афиша с вкус на влажна хартия. Малко като на дъвките, които си правеше от пшеничени зърна, когато ходеше на полето и късаше житни класове.

Оказа се, че трябва да пропътува хиляди километри в раздрънканите каросерии на всякакви камиони, докато срещне русокосата девойка. Целите му пръсти бяха издрани и понякога с мъка ги свиваше.

Един ден откри на битака в Санс пощенска картичка с афиша на филма „Цената на мълчанието“ с Тилда Суинтън. Стела приличаше на киноактрисата, висока, русокоса, с кичур, който падаше над очите й. Адриан нарисува две огромни очи със син неизтриваем маркер, очерта устните в червено и изпрати картичката на дядо си в Арамил.

Стела. Тя нахлу в живота му и го грабна като върхушка.

Това, че му позволява да я докосва, че отвори за него тялото, ума, дома си, го влудява. Няма думи да изрази чувствата си.

Когато останат сами двамата…

Този хаос, бушуващ вътре в него…

Проучва я, вслушва се в нея, долепя сърцето си до нейното, за да разговарят без преводач. Тя вплита в прегръдките им миналото и настоящето, дъха и душата. Две души в един порив. Стела твърди, че неговата душа е дошла от много далеч, за да докосне нейната душа. Бърза да му го каже, да му го прошепне на ухото. А той изпитва желание да й разкаже всичко: сивотата на Арамил, помътнялото слънце, майка му, която не го разпознава, понеже очите й са изтекли от плач, мъжете, които пият от мъка, жените, които ругаят и стават все по-груби и по-дебели с всеки изминал ден, правенето на любов на бърза ръка зад някоя ограда. Калта, която обезцветява всичко.

Да й разкаже за всички ярки цветове, които тя е накарала да избликнат с присъствието си.

Да й го каже, но не с думи, защото те винаги му убягват, освен когато са правилно подредени като в граматиката на Бубу, а с тялото, с ръцете, с всеки сантиметър на кожата си. Тя е единствената жена, която е докосвал така, както се докосва жена.

Той пише своята история върху нейната кожа. Вдъхва й живот с устни. Вече знаеш всичко, казва й. Тя се смее и отвръща, нищо не разбрах, повтори… Шепне го с безкрайна добрина, щедрост, безхитростно, без да му залага капани, и това го кара да се чувства красив, силен и смел.

Тя е една красива непозната.

Иска му се да намира име за всеки път, когато са заедно, защото всеки път е като за пръв път.

Тя впива сините си очи в неговите и те придобиват странен светлозелен цвят, увива се в него като лиана, толкова плътно и силно, че той едва си поема дъх, казва му, иска ми се да те вържа за себе си, за да бъдем неразделни.

Той отвръща с въздишка, не искам да си тръгвам. Не искам повече да претичвам покрай дупките и неравностите, да избягвам гризачите. Станала внезапно сериозна, тя му отвръща, налага се, няма начин.

Наясно е, но първият, който го предупреди, не беше Стела, а г-н Куртоа, внимавай, Адриан, пази се от Рей Валенти…

Беше го виждал понякога в Сен-Шалан, когато се разхождаха двамата със Стела. Внезапно усещаше как ръката й изтънява, стяга се, става студена като змийска кожа, готова да се изплъзне. Тя я дърпаше, той я стискаше, не искаше да я пусне. Стискаше я с всички сили. След като мъжът ги отминеше, тя просъскваше, никога вече не прави така, чуваш ли, никога! Не ме дръж насила, не понасям подобно нещо.

Очите й ставаха черни, като изкаляни.

Като се върнеха вкъщи и легнеха на голямото легло, тя му благодареше. Едно „благодаря“, което той допълваше мислено: благодаря, че не ме остави, че не се уплаши от яростта, която най-неочаквано ме обзема понякога, благодаря, че разпозна ужаса на животното, което бяга от злия господар. Постоянно се страхувам, че ще дойде и ще ме върне при себе си, нищо, че се правя на горда и се ежа.

После заспиваше и думите й се смесваха, слепваха се като разрешените й мигли.

Той умее да чете по очите й.

Двамата се разбират без думи.

Знаят кога да са заедно и кога да се отдалечат един от друг, в това е цялата загадка на любовта, която не се учи от никакъв учебник.

Знаят кой въпрос да зададат. Как да отгатнат отговора. Иска му се да й каже, забрави за майка ти, нека се махнем оттук, да идем някъде надалече. Да си изградим наш собствен живот. В очите й прочита, че това не е възможно. И предпочита да замълчи. В противен случай ще изглежда така, сякаш прониква в нея с взлом, сякаш иска да я ограби.

Докога ще ни преследва този мъж? — често се пита той. Възможно ли е да е толкова могъщ?

Г-н Куртоа потвърждава и отново го предупреждава, Адриан, постоянно трябва да си нащрек, денят на бунта още не е настъпил…