Катрин Панкол
Muchachas (43)

Бебето лежи в люлката си в салона.

Момиченце е. Казва се Стела. Има сините очи на Ева дьо Бурашар. Огромни очи на вълчица, които сякаш заемат цялото личице.

Леони не знае как да се грижи за бебето.

Прегръща го, целува го, изучава го прехласната.

Нарежда полугласно: „Бебче, мое бебче, моя светлина, моя красота. Бебче със съвършено телце, с розово седефени краченца, с носле като охлювче от топлите морета, безупречно изрисувани устни, ръчички, които се вкопчват в мен, едно, две, три, пускаш пръста ми, освобождаваш ме, за да провериш дали двете вече сме неразривно цяло, едно, две, три, аз целувам пръстчето ти, което чака пак да го хвана. Ти едва отваряш очи, устните ти рисуват неясна усмивка, пръстът ти ме стиска силно като менгеме, потвърждава нашия неразривен съюз и в сърцето ми бликва безумна надежда. Бебче, бях престанала да се надявам, че някой ден ще се появиш, и нека да ти кажа, че отчаянието е много по-страшно от ударите и крясъците“.

Рей и Фернанд не се интересуват от Стела. Търпят я, нищо повече. Рей се кичи с нея за пред хората, сякаш е шерифска значка.

Когато нощем бебето плаче, той мърмори. Избутва Леони от леглото: „Дъщеря ти реве, накарай я да престане!“.

Тя става. Взема Стела на ръце, притиска я до гърдите си, подпъхва малка пелена, ако случайно повърне, разхожда се из салона, шепнейки: „Шшшт… тук съм, мама е тук, тя те обича повече от всичко на света, ти си моята дъщеричка, моята звездичка, лъчезарната ми любов“. Потупва лекичко бебето по гръбчето и Стела постепенно се успокоява. Опитва се да изправя главичка, слуша, изплаква още два-три пъти и млъква, доволна. Леони духа на очите й, разделя малките слепени мигли, целува ги, притиска топлото телце до сърцето си, но съвсем леко, иска бебето да се чувства свободно, свободно да продължи да плаче или да замълчи, после отново започва да припява: „Ти си силна, красива, ти си голяма, ти си плът от плътта ми и аз те обичам до полуда“.

Тихо повтаря тези думи, докато снове напред-назад в салона, люлее детето и усеща как то натежава в прегръдките й, отпуска се и се унася.

Чувства се силна, когато държи Стела в прегръдките си.

Може да възхвалява любовта си цели нощи.

Настанява се във фотьойла и продължава да люлее детенцето.

Понякога Рей става и се провиква: „Какво се мотаеш? Още ли дрънкаш все едно и също на дъщеря ти? Идвай да си лягаш“.

Тя му отвръща, „шт“, и притиска ръка до ушите на Стела да не го чуе.

Не се страхува, когато е с бебето в ръце. Знае, че той няма да посегне на Стела. Прекалено много се гордее с нея. Извежда я на разходка из Сен-Шалан, поздравява минувачите, показва първото й зъбче.

В отговор Рей прокарва пръсти през косата си и се връща в леглото.

Тя оставя бебето в люлката и ляга на пода. Шепне му приспивни песни, откъси от разни мелодии, ла-ла-ла, когато не може да си припомни думите. „Моето момиченце е като водата, като живата вода, препуска като потока, покрай който се гонят децата. Колкото и бързо да тичате, никога няма да го настигнете…“.

Нощите, в които бебето плаче, са щастливи нощи.