Катрин Панкол
Muchachas (42)

Тя не споменава повече за метронома пред Стела.

Срамува се от младата жена, която е била.

Чува гласа на дъщеря си, която й чете, но не я слуша. Затваря очи, преструва се, че историята толкова силно я вълнува, че не иска да пропусне и най-дребната подробност.

Стела се усмихва, доволна, че й създава някакво дребно удоволствие.

Отгръща страниците и стига до последната глава.

— Вече сме към края, мамо. Трябва да ти донеса някоя друга книга. Тази хареса ли ти?

— Много.

— Утре ще я дочетем. Сега обаче имам една изненада. Затвори очи и отвори ръка.

Леони се подчинява и усеща в ръката си някакво малко, леко и копринено меко пакетче. Прокарва пръсти по него. Обръща го и отваря очи.

— Половин черешка!

Избухва в неудържими нервни ридания.

Безпомощно, жалко същество, разтърсвано от плач.

Стела я прегръща, люлее я в обятията си, бърше лицето й, успокоява я, хайде, стига, недей… не плачи, всичко е наред, той е пак при теб, Том отиде да го вземе, покатери се по балкона, прозорецът бил отворен, той се промъкнал в кухнята, отворил вратичката на шкафа под мивката и го намерил точно там, където ти каза, че си го скрила. Никой не го видял, старата нищо не чула, истината ти казвам, не се страхувай, мила моя, нежната ми, любимата ми майка. Вече си вън от опасност.

Леони плаче, стиснала червеното си плюшено мече.

И със сълзите излива нещастията, препълнили сърцето й, излива черната, лепкава тиня. Тежката мазна покривка от наслоена мръсотия се оттегля, разкривайки бял, чист пясък.

Гърдите й се повдигат, изпълнени с безкрайна надежда. Има усещането, че излиза от клетката, отпаднала и измъчена. Току-що е направила първата крачка извън затвора.

 

 

Една вечер Рей посети доктора.

Чакаше го в кабинета му, седнал във фотьойла му, играеше си с черните си очила „Рей Бан“, запазената му марка, въртеше ги между пръстите си, слагаше ги на главата или на върха на носа си, взираше се в бележника с рецептите, в натрупаните папки, рентгеновите снимки на стената, разпечатаната кореспонденция. Премяташе в ръце позлатената линийка с надпис „Доктор Бернар Дюре“, подарък от баща му за края на следването, заедно с откъс от стихотворението на Ръдиард Киплинг, „Ако“, поставено под стъкло.

Ако мечтаеш, без да си мечтател;

ако си умен, без да си умник;

Ако посрещаш Краха — зъл предател —

еднакво със Триумфа — стар циник;

Ако злодеи клетвата ти свята

превърнат в клопка — и го понесеш,

или пък видиш сринати нещата,

градени с кръв — и почнеш нов градеж;

Как беше след това? Не помнеше. Ще трябва да го прочете отново и да се опита да стане като мъжа от стихотворението.

Стоеше в коридора, готвеше се да съблече престилката, когато го видя.

По дяволите, какво правеше тук тоя?

Страхът го стисна за гърлото. Идеше му да избяга, да се скрие. Рей пак щеше да го набута в някоя мръсотия.

Рей знаеше.

Асистентите му, сестрите, и те знаеха, но бяха длъжни да си държат устата затворена.

Рей му даваше да разбере, че няма нищо против и той да си мълчи, при условие че…

С тази разлика, че списъкът на неговите условия нямаше край.

Подпря се на стената. Добре ли сте, докторе? — обърна се към него един студент. Беше деветнайсет и трийсет. Работният му ден бе приключил. Можеше да не минава през кабинета си, но там бяха останали ключовете от колата му. Красивото ауди Q5, новата му придобивка.

Поколеба се за миг. Сети се за Леони, която лежеше в съседната стая. Пред очите му отново се появи гледката на натрошеното тяло на носилката, една нощ преди месец. Потресе го не толкова видът на кървящото и страдащо тяло, колкото примирението, което излъчваше лицето на Леони. Тя лежеше отпусната, безжизнена, безразлична към собствената си съдба. Не помръдваше, сякаш очакваше края. Погледна го с очи, в които се четеше отчаяна молба, довършете ме, умолявам ви, не ме спасявайте, не го правете, за бога.

Той хвана ръката й, за да я успокои, и тя изкриви лице от болка.

После, така и не разбра защо, направи решителната крачка. Това не може да продължава повече, няма да ме тероризира, докато съм жив, след две години излизам в пенсия, да прави каквото ще, писна ми. Писна ми от Рей Валенти. Прав е Едмон Куртоа — ще свърша живота си като подлец.

Влезе в кабинета си.

— Работиш допълнително, а? — подметна Рей.

— Приключих за днес.

Рей пак си бе сложил черните „Рей Бан“. Седеше, удобно настанен във фотьойла, протегнал крака. Скръсти ръце зад тила си. Огледа доктора преценяващо.

— Върни ми я.

— Състоянието й не позволява.

— Върни ми я.

— Ще остане тук поне още два месеца. Гипсирана е от стъпалото до дясното бедро. Има множество фрактури. Има кръвоизлив в черепа, който не се резорбира, трябва да лежи неподвижно.

— Това казваш ти. Аз искам да се направи повторен преглед. Искам да я прегледа друг лекар.

— Няма да напусне болницата.

— Ще напусне и ще ти кажа защо.

Произнесе последните думи с лека усмивка. Като баща, който се навежда над детето си и му шепне окуражаващо, хайде, давай, ще успееш, имай доверие в силите си.

Бернар Дюре не мигна. Очакваше удара. Седеше с изправени рамене, опитваше се да контролира дишането си, сърцето му биеше учестено.

— Прави каквото искаш. Аз няма да разреша да я изпишат.

— Ясно. Тогава ще отида при ченгетата и ще им разкажа всичко. Те са ми приятели, както знаеш.

— По-скоро са жалки нещастници!

— Не се прави на много хитър. Аз съм влиятелен човек, имам връзки.

— Давай, няма да ме уплашиш. Напусни кабинета ми.

Рей Валенти свали очилата си, объркан. Бернар Дюре не отстъпваше. Бернар Дюре не се разтрепери под бялата си престилка. Бернар Дюре го предизвикваше. Заповядваше му да напусне „неговия“ кабинет.

Рей Валенти подви крака, облегна се на плота на бюрото с две ръце, след което се изправи, после отново седна и се разкрещя:

— Мамка му, Дюре! Не можеш да се отнасяш с мен по този начин! Писна ми да се правя на слуга. Всичко мене чака: пазаруване, чистене, готвене, миене на съдове, да пренасям майка ми от леглото до фотьойла, да включвам телевизора, да я нося до кенефа, да й бърша задника, това не е за мен, мамка му!

— Кандидатствай за социален помощник. Или си наеми прислужница.

— Аз си имах прислужница. Безплатна при това! Върни ми я.

Рей Валенти неочаквано се бе преобразил в жалък тип, в мъж, лишен от смелост и гордост.

Бернар Дюре почувства как сърцето му прелива от щастие. Опита се да открие откъде идва това огромно щастие, което го освобождава от мрачната, воняща килия, в която се бе измъчвал толкова години. Напразно очакваше да се разтрепери както обикновено, да остане закован за пода от чувството за смътна тревога. Нищо подобно не се случи. Тогава осъзна, че е престанал да се страхува, и го изпълни нов прилив на щастие. Поколеба се за кратко, обезпокоен да не би новото, опияняващо усещане да изчезне със същата скорост, с която се бе появило, но напротив, установи, че то се раздипля, уголемява, стопля го от глава до пети. Погледна Рей Валенти право в очите и каза:

— Не беше нужно да я пребиваш толкова жестоко.

— Не съм аз. Тюрке го направи.

На всичко отгоре изпя съучастника си.

— Виж какво ще ти кажа, Рей, не ми пука. Оправяй се.

Рей Валенти се окопити. Отново надяна черните очила.

— Добре, сам си го просиш. Ще отида при ченгетата. Ще им разкажа как ходиш пиян на мястото на автопроизшествията, как на два пъти остави да умрат нещастниците, попаднали в ръцете ти, как те измъкнах, като скрих констативния протокол, защото за мен ти беше голям хирург…

Наблегна на думите „голям хирург“, сякаш искаше да се оневини, че тогава не го бе издал на жандармите. Човек може да прости една грешка на видните личности.

— Как ти се случва да влизаш в операция кьоркютук пиян и как всички си траят, понеже си син на големия Пол Дюре, който, за разлика от теб беше безупречен лекар, самоотвержен, прекалено взискателен може би, но праволинеен, честен и… трезвеник.

Фактът, че спомена баща му, смути Бернар Дюре. Представи си го, седнал насреща му, как се присъединява към злъчната критика на Рей Валенти. Засрами се. Ръцете му затрепериха. Изпита нужда да пийне едно. Наведе глава.

— Искаш ли да разкажа за това на ченгетата, а? На колко години стана баща ти? Някъде към осемдесет и пет, нали? Ще бъде голям удар за него… Името на семейството ще бъде опетнено. А жена ти, дъщерите ти?

Рей го наблюдаваше със съжалението на палача, който чака жертвата му отново да се обърне към него след миг на непокорност. Беше готов да му прости.

— Върни ми я, ще бъде по-лесно за теб. И за мен.

Изсмя се, казвайки „и за мен“. Кратък смях, с който връщаше на Бернар Дюре ролята на свой съучастник.

Точно този смях извади от паметта му последните строфи на стихотворението на Киплинг:

Ако в тълпата Лорда в теб опазиш,

в двореца — своя прост човешки смях;

Ако зачиташ всеки, но не лазиш;

ако от враг и свой не те е страх;

Ако запълниш хищната Минута

с шейсет секунди спринт, поне веднъж;

Светът е твой! Молбата ми е чута!

И главно, сине мой — ще бъдеш Мъж!^[1]

Бернар Дюре вдигна глава и с глух глас заповяда:

— Напусни кабинета ми, Рей, и никога не прекрачвай този праг. Не искам повече да те виждам. И още нещо: не се доближавай до жена си. Никога вече. Разбра ли ме?

Говореше спокойно, без да повишава тон, с глас на доктор, който диктува доклада си на асистентката си.

Рей Валенти го изгледа с безсилна ярост.

Бернар Дюре бе разменил ролите, без да крещи, без да размахва ръце, без да трепне.

 

 

На първия етаж на болницата покрай стаята на Леони се организира мълчалив заговор. Без да се наговарят, стажант-лекарите и сестрите се редуват да пазят и следят никой да не смущава спокойствието на пациентката от стая 144. Натоварените със съдове колички преминават безшумно покрай вратата, придържани от грижовната ръка на сестрите, вратата незабелязано се открехва от някой млад лекар, който наднича вътре да провери дали Леони си почива необезпокоявана. Всички сякаш са докоснати от магията на невинността, която излъчва тялото под завивките. Жената не изпуска от очи метронома, който държи в ръце, и сякаш разчита съдбата си в движенията на стрелката като гадателка, загледана в утайката от кафе на дъното на нащърбена чаша.

С единствената разлика, че високата жена с дълга бяла коса не гадае бъдещето си, а разчита своето минало.

Преоткрива го учудена, сякаш всичко, което е преживяла, е било само сън. Сякаш нищо не й е принадлежало истински.

Но не само черни мехурчета изплуват на повърхността. Понякога се появяват и щастливи спомени. Поточета от емоции, струящи от един флакон.

През тези дни от очите й капят сладки сълзи. Тя се усмихва, чувствайки как потичат по бузите й, улавя ги с върха на езика, вкусва ги, все едно са перли на възвърнато щастие.