Катрин Панкол
Muchachas (40)

Сутрин, когато Амина влезе в стаята й, Леони я моли да извади скритите под леглото партитури и метронома и да й ги даде. Вечер се повтаря същата операция, но в обратен ред.

Амина я уверява, че нищо не я заплашва, охраната й е надеждна, никой няма да й ги открадне, но Леони настоява: не иска да ги излага на никакъв риск. Ако знаехте, иде й да каже на Амина, само ако знаехте какво означава за мен да поставя метронома пред себе си, да го задействам, да следя с поглед как стрелката се движи напред-назад. Не мога да си движа главата заради ортопедичната яка, движат се само очите ми от ляво на дясно и обратно. Като чистачки на кола. Това ми прояснява главата, почиства я. След известно време пред очите ми изплуват спомени. Отделни фрагменти, които проблясват като светкавици, или цели случки. Спомени, които ме връхлитат като гигантски вълни със страхотна ярост. Някои епизоди, които мислех, че съм забравила, а те отново се връщат, странно, нали?

Но това го пази за себе си, не може да го сподели с Амина, защото ще я вземат за луда.

Мълчи. Изчаква Амина да приключи с грижите покрай нея, за да постави метронома на масичката, прикрепена напряко на леглото. Отваря черната кутия във форма на пирамида, избира темпо andante, завърта ключето отстрани и не изпуска от очи фината сребриста стрелка.

Звукът е ужасен, металически, глух, но понеже стаята й е в дъното на коридора, не пречи на никого.

Тя се съсредоточава върху движението на стрелката и се отпуска.

Чака.

Понякога не се случва нищо. Седнала е в леглото, широко отворила очи. Взира се в черната кутия и градуираната вътре скала: presto, allegro, moderato, andante, adagio, larghetto, largo.

Понякога спомените нахлуват без предупреждение: кратки откъси, орязани оттук-оттам. Едни разпознава, други си припомня. Седнала е пред белия екран, на който преминава животът й.

Често орязаните откъси предизвикват потоци от сълзи. Тя ридае, сълзите й пречат да вижда стрелката. После се овладява, бърше очи, изсеква се и стрелката подновява движението си.

Леони се вкопчва в метронома. Облива се в пот, коремът я присвива, повдига й се. Независимо от всичко продължава да следи движението на стрелката, не прави нищо, за да се освободи от темпото, което я разтърсва, събужда я, връща я назад, далече в миналото.

Има нощи, в които сънува кошмари и се събужда с викове. Бори се, отказва успокоителното хапче, което й подава сестрата. Прекалено силно се бои да не отблъсне спомените.

Има чувството, че те изплуват на повърхността, за да й донесат изцеление.

Това е чудото на метронома: той възстановява изтритите бразди на паметта й, почиства ги, поправя ги и плочата е изцяло подновена.

 

 

— Леони, ще инсталирам звънец в чекмеджето на нощното ви шкафче и ако се почувствате застрашена, само трябва да натиснете копчето.

— Благодаря, Амина.

— Ще го направим утре. Лично ще се погрижа.

— Много сте мила…

— Не се притеснявайте за метронома. Само вие знаете за какво служи!

— Действа ми успокояващо — мънка Леони смутено и няма смелост да продължи.

— Напомня ви времето, когато свирехте на пиано, нали?

 

 

Първия път, когато се случи, тя седеше удобно облегната на възглавницата и разчиташе партитурата на „Турски марш“ на Моцарт. Със свободната си ръка потропваше по нощното шкафче, вперила очи в метронома. Пръстите й почукваха по плота в унисон с живото темпо, отмервано от стрелката. Тихо припяваше нотите, щастлива, че ги помни след толкова години.

Той продаде пианото й, за да я накаже. Хубаво пиано, марка „Гаво“, което си бе донесла от къщи. Продаде го около три месеца след сватбата. Не е много сигурна, но беше в началото на съвместния им живот с Фернанд, в жилището на улица „Епервие“ №42, което му бяха предоставили от Пожарната команда.

Пианото беше всичко за нея. Напомняше й за момичето Леони, което крачеше забързано по коридорите на замъка, бродеше на воля из гората, оглеждаше се в потока, усещаше утринната роса по краката си, броеше светулките нощем. За момичето, което седеше изправено на столчето пред пианото, навеждаше се напред, отмяташе глава, сливаше се с музиката, издигаше се, спускаше се на раменете на арпежите, леко като балерина на опъната жица във въздуха, балерина с чадърче, със сатенени пантофки, която се изправя на палци, плавно се извива в диези и бемоли. Тръгнеше ли по жицата, беше недосегаема, свободна.

Не разбираше защо я наказваха, но дори да имаше причина, искаше си пианото.

— Умолявам те, остави ми пианото — казваше тя. — Повече няма да правя така, никога вече. Прости ми. Не мога да разбера откъде ми хрумна. Аз съм лоша, прав си, прав си да ме накажеш, но не пианото, не и пианото. Удари ме, ако искаш, удряй с всички сили, но ми го остави, умолявам те.

Отпуснала се бе на колене на пода със сключени ръце и повтаряше, хайде, удари ме, удари ме, но не го продавай.

Той не помръдваше.

Тогава тя се наведе, зацелува обувките му, заудря чело в земята с всички сили, докато главата й така се замая, че се наложи да седне на един стол.

Той я изгледа с отвращение и й обърна гръб, без да я докосне.

Затаила дъх, тя си помисли, успях, ще ми го остави. Запристъпва тихо покрай стените, притискайки ръце до престилката си.

По-късно трима мъже в гащеризони дойдоха и отнесоха пианото, докато тя крещеше, сякаш й изтръгваха вътрешностите.

Същата вечер той така я би, че и досега не можеше да си обясни как не й спука черепа, не й счупи ръцете и краката, не й откъсна бъбреците. Не го беше еня, че е цялата насинена. Ще я подържи известно време затворена вкъщи и ще й разреши да излиза, когато изчезнат синините.

— Какво ще си кажат за мен онези момчета, а? Помисли ли малко? И през ум не ти мина, нали! — крещеше и продължаваше да удря.

Тя не се защитаваше. Вече нямаше смисъл. Да прави с нея каквото пожелае.

Фернанд наблюдаваше и одобряваше.

— Много добре, сине. Хубаво парче си хванал, сега трябва само да я дресираш. Никаква милост! Все едно е гъска, оплела се в примката на ловеца. Унижи я, накарай я да си плати за желанието, което поражда в теб, защото ти я желаеш, нали? Този вид момичета непременно трябва да ги пречупиш. Удряй, бий. И пак и пак, ако не разбере защо, налагай я по-силно и ще се пречупи. Госпожиците от висшето общество са твърди, трябва да ги пречупиш, да ги вкараш в нашия калъп. Боят не е достатъчен. Трябва да я накараш да забрави откъде идва, да не знае къде се намира. Само така ще се огъне, ще ти се подчинява във всичко, а ако случайно го забравиш, аз ще ти го припомням.

И избърса устни с кърпичката си. Когато се разприказваше, в ъгълчетата на устните й се събираше слюнка. Преглътна и продължи:

— Ще омекне като парцал. Няма да се осмелява да направи нищо без твоето одобрение. Никога вече няма да бъде госпожица Дьо Бурашар, винаги ще е жената на копелето Рей Валенти, което баща й и брат й унижаваха. Ще избиеш от главата й всякакви бунтовни мисли. Ще я накараш да се страхува. Повярвай ми… до гуша ми беше дошло да гледам как се отнасят с нас. От тях няма какво да очакваме. Спомняш ли си за листата от артишока? Никога не ги забравяй. Помни ги, докато си жив!

Беше като балет на бесни кучета: синът биеше, майката го насърчаваше, отмервайки с ужасяващите си думи ритъма на ударите.

По онова време Леони все още се опитваше да разбере. По-късно започна да си казва, че вината е в нея, че в нея има нещо лошо, нещо, което единствено той съзира и иска да поправи. Може би можеха да си поговорят за това и тя щеше да се опита да се поправи. Той отново щеше да стане милият Рей отпреди сватбата. Мъжът, който идваше да я вземе с мотора, който й казваше да се притиска силно до него на завоите. Който я водеше на кино да гледат Love Story и я целуваше във врата. Тя се смееше, въртеше се на стола, а той повтаряше, колко си красива! Подаряваше й обеци, гривни, черпеше я огромни сладоледи, притискаше я до гърдите си, целуваше я, наричаше я „малката ми гълъбица“. Възможно ли беше този човек никога да не е съществувал? Да си го бе измислила след всички онези романи, които Сюзон й даваше да чете?

А може би, продължаваше да размишлява тя, може би наистина съм пълна идиотка. От нищо нищо не разбирам. Тъпачка, която не знае, че покривът на света се нарича Хималаи. Татко и Андре бяха прави, а Рей беше толкова добър да се ожени за мен.

 

 

Така беше в началото на общуването с метронома. Спомените се връщаха, но тя успяваше да ги овладее.

Докато сега…

Сега те се изплъзват от контрола й, връхлитат я, опустошават я.

Веднъж една случка направо я зашлеви през лицето, все едно тапа от шампанско я уцели право в окото. Последва втори, трети удар… Отминали епизоди, които плющяха като камшични удари.

 

 

Денят на сватбата в кметството. Една събота на месец октомври. Тя тъкмо е навършила двайсет и една. Рей е изключително привлекателен в тъмносиния костюм със синя вратовръзка и жълта кърпичка, която наднича от малкото джобче. Фернанд, изцяло в черно, е застанала зад него. Сложила е малка шапчица с черна воалетка, същата, с която ходи на погребения.

Рей казва „да“ с ясен глас, за разлика от нейното „да“, което едва се чува.

Баща й не присъства. Майка й така и не се завърна у дома. Жорж и Сюзон са застанали на последния ред, малко встрани, сякаш са се озовали на местопрестъпление.

Рей слага венчалния пръстен на пръста й и намига на приятелите си.

Тя се обръща и търси с очи Сюзон и Жорж, иска да ги помоли да спрат церемонията, да им каже, че не иска.

Но не отваря уста.