Катрин Панкол
Muchachas (39)

— Толкова ми се иска да го видя — въздъхва Леони.

— Ще го уредя…

— Мислиш ли, че е възможно?

— Сега вече всичко е възможно, мамо. Уверявам те.

Леони се замисля. Раздвижва тънките си пръсти, прозирни като крачета на водно конче.

— Едмон Куртоа… Едно време бяхме близки. Той нищо друго ли не ти спомена, скъпото ми момиченце?

— Не е от приказливите. Прилича ми на човек с трета степен изгаряния. Нямам понятие какво е преживял, но е кълбо от нерви. Начинът, по който гледа хората… като в немите филми. Винаги съм знаела, че мога да му се доверя. В същото време винаги съм се опасявала да не сбъркам…

— Той е прекрасен човек, Стела, вярвай ми.

Стела я поглежда и си дава сметка, че има толкова неща, за които не подозира.

— Колко си потайна, мамо! Някой ден може и да ми разкажеш…

— Ще продължим ли да четем? Изморявам се, когато говоря дълго време.

— Добре ме баламосваш! — отвръща Стела с усмивка. — Винаги се изплъзваш, без да отговориш на въпросите ми.

Едмон Куртоа, Половин черешка… Леони подхвърля камъчета. На пътя се изпречва друг камък, голям и тъмен, който Стела иска да разтроши на парченца: кой е баща ми? Вярно ли е това, което твърдеше Рей, че не той е баща й, питаше я, искаш ли да ти разкажа? Тя не се осмеляваше да зададе този въпрос. Спомняше си мълчанието на майка й, когато Рей идваше нощем в нейната стая. Колкото повече го търкаля този камък, толкова повече той нараства и натежава. Каменен къс, който й пречи да вижда, притиска гърдите й, спира дъха й, и в който тя непрекъснато се блъска.

— Стела! — извиква Леони.

— Да, мамо.

— Не ме гледай така, плашиш ме.

— Извинявай, бях се отнесла.

Във всеки случай, продължава тя наум размишленията си, какво би могла да стори? Може би е спасила и двете ни, запазвайки мълчание? Може би не е имала достатъчно сили, за да се намеси? Стела отново се заплита в лабиринта, търси слепешком нишката, която ще я изведе до изхода. Ключът на загадката.

Сега е моментът, убедена е, но трябва да бъде предпазлива. Да не бърза. Да не подплаши майка си, да не я пречупи.

Ще изпрати Том на улица „Епервие“ със заръката да погледне под умивалника, да вземе червеното плюшено мече, ще го пъхне в захабените от работа ръце на Леони и може би тя ще разкрие душата си, кой знае?

Стела взема отново книгата, търси докъде е стигнала, погледът й попада на някакво изречение, надраскано в горното поле на една страница.

„Мимолетна красота, която с един поглед ме възкреси, не знам къде избяга ти, не знаеш накъде поех аз“, чете тя.

Леони пита:

— Това в книгата ли го пише?

— Не. Надраскано е в горната част на една страница.

— Жюли ли го е писала?

— Не е нейният почерк.

— Кой може да е тогава?

— Нямам понятие, мамо.

Леони се размърдва неспокойно в леглото. Слага ръка на сърцето си.

— Това е кодирано изречение, сигурна съм. Носи скрит смисъл. Рей си служеше с такива, така даваше заповеди, определяше срещи. Едмон го бе научил…

— Рей не чете романи! Не и този! Книгата е на Жюли.

— След като ти казвам… Драскаше по полетата на вестниците и ги „забравяше“ в задната стая на кафенето на Жерар. На пръв поглед разни безсмислени изречения…

— Но това тук има смисъл, прилича ми на стих…

— Той вмъкваше някоя важна дума между другите думи и се получаваше нещо подобно на цитат, на който никой не обръщаше внимание.

— Не мога да си представя Рей да се рови в речник на цитатите! Не е по неговата част!

— Тук грешиш! С Тюрке, Жерсон и Лансени си бяха изработили шифър и по този начин си уреждаха сметките с някой нещастник, дръзнал да им се опълчи или да не им се подчини. Страх ме е, Стела. Той е искал да каже нещо с това изречение!

— Нали ти казах, че тази книга не е негова, а на Жюли!

— Какво от това! Той сигурно има съучастник.

— Не го е написал той това изречение!

Леони неспокойно се раздвижва в леглото, клати глава, примигва.

— Успокой се, мамо, аз съм до теб. Вече не си сама.

— Напротив — продължава да упорства Леони. — Той е по-силен от теб.

— Не говори така! — извиква Стела.

— Напротив, скъпа моя. Такава е истината.

Нова загадка, въздъхва Стела. Не може да е Жером. Освен ако… Знаем ли всичко за хората, с които общуваме ежедневно?

Тя намира страницата и продължава да чете в очакване да стане време да се върне във фермата при Том, Сюзон, Жорж, кучетата, животните и шумовете на нощта.

 

 

Сюзон приготвя огретен дофиноа. Том бели картофите. Приключил е с домашните и пръстите му са омазани с мастило.

— Достатъчно тънки ли са обелките?

— Идеални, мъничето ми.

— Ще ми дадеш ли да сложа грюйера накрая?

— Да. И маслото, и млякото.

— Много ли е скъпо това ядене?

— О, не! Това е ядене за бедни. Само картофи.

— А ние бедни ли сме?

— Ами… как да ти кажа, не сме нито бедни, нито богати, не се къпем в злато.

— Ако имаше пари, какво щеше да ядеш?

— Печена сьомга. Всеки ден.

— Толкова ли обичаш?

— Мога да я ям, докато се пръсна!

— Като пилешкото ли е?

— Ами не… това е риба.

— А Стела, тя богата ли е?

— Не вярвам. Можеше да бъде…

— А Леони?

— И тя за малко да стане богата. Твоят прадядо Жюл дьо Бурашар притежаваше замък, ферми, пари, хиляди хектара прекрасна земя. Всичко разпродаде малко по малко. Това, което остана за Леони, отиде при Рей.

— И Рей е взел всичко за себе си?

— Да, той не е много по даването.

— Защо всички се страхуват от него?

— Защото непрекъснато тормози хората. Сякаш не може да понася да ги вижда щастливи.

— Никой ли не обича?

— Никой. А може и да има някой, но да не знам.

Тя намазва с масло тавичката, нарежда на дъното първия пласт от тънко нарязаните картофи на кръгчета, добавя масло, поръсва със сол и чер пипер, малко индийско орехче, настърган грюйер, замисля се, почесва се по носа.

— Всъщност обича майка си, Фернанд.

— Нормално е — отвръща Том. — Нали му е майка.

— Тя го обожава, а той не може да живее без нея. Трябваше да ги видиш отнякъде, двамата залепени един до друг в кухнята, когато я наемаха да свърши някоя работа в замъка!

— Значи ти ги познаваш отблизо?

— Двете бяхме прислужнички. Аз постоянна, а тя идваше да ми помага, когато се събереше много работа. Разбирахме се, тя не хитруваше, не се лакомеше. Беше работлива. Случвало се е да сподели с мен нещо. Разправяше ми, докато се хранеше на края на масата.

— Рей познаваше ли баща си?

— Не.

— А ти, ти познаваше ли го?

— Беше сезонен работник. Много красив мъж с огромни ръце като железопътни траверси, работеше като хала. Фернанд беше вече мома за женене, ама приличаше на бостанско плашило. Така и не разбрах какво го е прихванало, но й запретнал полите една нощ. Сигурно е бил пиян.

— А ти имала ли си любим?

— Нямах време да мисля за такива работи. Бях шестнайсетгодишна, когато отидох да работя в замъка, а сега съм на седемдесет и седем и съвсем съм се съсухрила.

— Къде живееше?

— В къщичката до входа на замъка заедно с Жорж. Близо до кокошарника. Беше къщата на пазачите.

— А Леони колко беше голяма, когато си започнала работа?

— Току-що се беше родила. Аз я отгледах, тя ми е като дъщеря. Стела ми е внучка, а ти си моят правнук! Не съм имала любим, но си имам семейство. Можеш ли да ми го обясниш, ти, дето знаеш всичко?

Тя леко го мацва по носа с върха на намасления нож и той прави гримаса.

— Тогава защо не отидеш да я видиш в болницата, след като ти е като дъщеря?

Сюзон не отговаря. Върти се насам-натам в кухнята, сякаш търси нещо.

— Защото те е страх, нали? Страх те е от Рей Валенти?

— Да си виждал специалния ми нож, оня, дето бели тънко? Оставих го на масата. Да не си го изхвърлил заедно с обелките като последния път?

— Слушай, Нани, трябва да спасим Леони.

— О, момченцето ми, не си мисли, че това е лесна работа!

— Иначе ще умре…

— Защо мислиш така?

— Слушам, гледам, не съм глупав.

— Хайде сега… Сложи масата, да сме готови, когато майка ти си дойде. После ще отидем двамата за яйцата, ще видим дали магаретата имат достатъчно вода за пиене, ще им занесем хляб и ще откъснем една салатка.

— Стела казва на Леони „мамо“, а Рей винаги го нарича Рей Валенти. Защо?

— Ей, ти… не може да се каже, че си лапнимуха! Какво още искаш да знаеш, а?

— Лионел Труйе от моя клас казва, че на Рей Валенти едно време му казвали Сух ташак. Защото не можел да има деца, затова ли?

— Леле-мале, мъниче! Къде ме водиш? Слагай масата. Сложи и дълбоки чинии, има супа.

— Пак ли? Предпочитам огретена с картофи.

— Ще трябва да изядеш първо едното, за да получиш от другото.

— Много смешно!

Той въздъхва.

— Никой не отговаря на въпросите ми, никога.

— Ама защо не ги зададеш на майка ти?

— Защото не искам да я натъжавам.

— А мен можеш да натъжаваш, караш направо, без да му мислиш.

— Не може да се сравнява. На теб Рей Валенти нищо не ти е направил.

— Прав си.

— Сигурен съм, че е биел Стела. Ей, нали каза, че аз ще довърша огретена? Ще сложа много грюйер отгоре, за да се получи позлатена коричка.

— Не забравяй сметаната, индийското орехче и млякото — напомня му Сюзон, доволна от смяната на темата.

— Имай ми доверие — отвръща Том, съсредоточен в рендето, като внимава да не си нарани пръстите, докато настъргва индийското орехче.

„Как ли е разбрал толкова много?“, пита се Сюзон. Децата са удивителни. Особено на неговите години. По-късно, през юношеството са като говеда. Упорити, несхватливи, мръсни, бавно подвижни. Мучат, когато искаш да ги подкараш. Трябва да прибегнеш до пръчката. На Андре това му липсваше. Няколко здрави удара с пръчка. И майчина обич. Всичката нежност, внимание, ласки, които не бе получил от майка си, той ги бе превърнал в злоба. Същото важи и за малкия Реймон. Наложи се да го хванат за рогата, за да го заведат да го оперират. Много добре си спомня. Фернанд й бе споменала. „Колкото по-късно се оперира, толкова по-голям става рискът да остане бездетен, ама той не ще да чуе. Малките му топки са се качили на топло в корема му и стават безплодни.“ Когато стана на петнайсет, го насилиха да легне под ножа. Оперира го бащата на д-р Дюре. В това семейство лекарската професия се предава по наследство. Старият Дюре обясни на Фернанд, че съществува 99,9% риск синът й да остане бездетен, че е трябвало да го оперират много по-рано, и Фернанд ужасно се безпокоеше. Страхуваше се да не започнат да се подиграват на момчето й.

Обзета от тревога, тя сподели опасенията си със Сюзон. На другия ден се опита да замаже работата, но вече бе късно. Сюзон си взе поука, разбра, че човек никога не бива да слуша хорските излияния. Няма по-сигурен начин да се прекъсне някоя връзка, по-изпитан е дори от скарването. Отначало се почувства поласкана, че са я избрали за довереница, реши, че двете с Фернанд ще се сприятелят, но излезе тъкмо обратното, Фернанд се отдръпна. Неприятно беше, със сигурност. И беше твърде вероятно Стела да не е дъщеря на Рей Валенти.

Щеше да е кофти удар за Рей, ако мълвата се разпространеше. От самото раждане на Стела Рей неуморно парадираше с малката си сладуранка, размахваше я като доказателство за мъжествеността си. Тикаше я под носа на всички, сочеше челото, брадичката, очите й, кожата му била одрала, малко остана да си присвои и цепката под корема на майка й! Преструваше се на господин Честност, гушнал детенцето, стърготините, покрили пода на кафенето, се разхвърчаваха под свистящите удари на камшика му. Както обикновено, преиграваше.

Впрочем малкият Том не беше никак глупав.

— Свърши ли?

Том кима с глава.

— Тогава метни го във фурната, ако не ти е тежко…

Том слага тавичката във фурната. Наглася часовника на четирийсет и пет минути, термостата на двеста градуса. Облизва върха на пръстите си от полепналия грюйер.

— Може ли да донеса яйцата?

— Казах ти, че ще отидем заедно.

— Не може ли да отида сам?

— Не. Изчакай ме.

Двамата излизат. Сюзон се обляга на рамото на Том.

Още една приумица на Стела, казва си Том. Тя постоянно се страхува да не ми се случи нещо. Истината е, че Сюзон не може да ме защити, тя едва се държи на краката си.

Но си мълчи. Прегръща я, сякаш ще я носи на ръце.

— Колко си висока, Нани. Сигурно си била красавица!

— Ей, хлапе, я се дръж прилично! — плясва го тя лекичко по главата.

— Ми… това беше комплимент.

— Знам, мъничето ми, така е. Когато се вълнувам, раздавам шамарчета!

 

 

Том се чувства изморен от тайните, които жужат наоколо като рояк пчели. Изморен от това, че майка му постоянно е нащрек и постоянно очаква да се случи нещо лошо, от това, че не може да се разходи свободно по главната улица на Сен-Шалан, хванал за ръка баща си. Не може да иде при баба си да играят на карти, да ядат сладкиши и да пият лимонада с бира, а тя да му даде няколко монети да си купи картички от „Звездни войни“ или бонбони.

Защо ли баща му идва само нощем? Защо минава през подземния коридор? Защо той трябва да пази тайна и нищо да не казва в училище?

Например на празника на таткото. Всичките му приятелчета изработват нещо: пепелник, ключодържател, рисуват, съчиняват стихотворение, четат го на глас и учителката ги поправя. Само той седи на чина си, скръстил ръце, и си повтаря под носа своето стихотворение: „Тъпотия, глезотия“.

Това е положението, казва майка му, ти си имаш тайна, различен си от останалите и трябва да се гордееш с нея.

Да, ама той изобщо не се гордее с тайната си. Тя го отчуждава от другите. Не може да има истински приятели. Нямаш тайни от истинските си приятели. По-рано не знаеше какво е самота. Срещаше думата в стиховете, редом със студа, снега, нещастието, луната. По-рано беше лесно, имаше фермата, животните, баща си, майка си, Сюзон и Жорж, всеки си имаше точно място.

Сега му се струва, че всичко, което става с него, е фалшиво, нереално. След като не можете да говорите за нещо, значи то не съществува, не е ли така?

Вече може да чете, всеки ден научава по нещо ново в училище, но не знае какви тайни крият от него майка му, баща му, Жорж и Сюзон. Казват, че е много малък, и той кипи от гняв.

Затова се бие. С всички. Изморил се е от принудителното мълчание, което го кара да се чувства като натегнат лък, опитва се да отпусне лъка, да изстреля стрелата. Не може да се сдържи, по-силно е от него.

Бие се в училищния двор през междучасията или след часовете. Предпочита да се бие с най-големите, защото ги удря с всички сили. Връща се вкъщи с разкървавени колене, разкъсани дрехи. Сюзон го успокоява и се бои за него, Жорж го поздравява, съветва го да отговаря на ударите, така се ставало мъж. Майка му го гледа натъжена и клати глава, сякаш очаква, че синът й ще свърши в затвора.

Лъкът отново се обтяга, притиска гърдите му. Той пак търси нещо, в което да забие юмрук.

Свирва на кучетата и поемат към гората, бяга, раздава ритници наляво и надясно, грабва клонче, с което шиба яростно тревите по пътя си, катери се високо по дърветата, крещи, че ще издаде всичко, ще разкаже всичко, просто ей така, да му олекне на душата. Да му се проясни главата. Страхува се, че тайната го смазва, не му позволява да расте…

Какво ли ще се случи, ако в училище напише стихотворение, с което да благодари на баща си за хармониката? Или да разкаже за подземния проход?

Може би балонът на тайната ще се пукне с гръм и трясък и ще настъпи мир и спокойствие.

Животът ще продължи постарому, като по времето, когато тримата се разхождаха по главната улица на Сен-Шалан и ядяха кроасани…